Колимски разкази [bg]

— Щом в Аркагал пристигне някой голям началник — трябва да фраснем един на Кисельов. Публично — нали непременно ще тръгнат да обикалят бараките, шахтата. Да се излезе от строя и да му се залепи един шамар.

— Ами ако те застрелят, когато напуснеш строя?

— Няма. Няма да чакат. Началниците от Колима имат малък опит що се отнася до плесниците. Нали не се отнася за пристигналото началство, а за твоя технически ръководител.

— Ще ти лепнат нова присъда.

— Не повече от две години. За такава гад няма да е повече. А двете години трябва да се поемат.

Никой от старите колимчани не се надяваше да се върне жив от Север — присъдата беше без значение за нас. Само да не е разстрел, да не е смърт. Че дори и тогава…

— А че след плесницата Кисельов ще го махнат оттук, ще го преместят, ще го разжалват — това е ясно. Сред висшето началство плесницата се смята за позор. За нас, арестантите, това не е така, за Кисельов сигурно също. Такава плесница ще отекне по цяла Колима.

Като си помечтах така до печката, до изстиващото огнище за най-важното, аз се покатерих на горния нар, на мястото си, където беше по-топло, и заспах.

Спах, без да сънувам. На сутринта ни заведоха на работа. Вратата на канцеларията се отвори и началникът на участъка прекрачи прага. Кисельов не беше страхливец.

— Ей, ти — викна ми, — излез от строя.

Излязох.

— Значи ще отекне по цяла Колима? А? Е, сега вече внимавай…

Кисельов не ме удари, дори не замахна проформа — да запази началническото си достойнство. Обърна се и се прибра. Трябваше много да внимавам. Кисельов вече не се приближаваше до мен и не ми правеше забележки — просто ме беше отписал от живота си, но разбирах, че няма да забрави нищо, и понякога усещах с гърба си пълния с омраза поглед на човек, който още не е измислил начин да си отмъсти.

Много пъти съм размишлявал над това велико лагерно чудо — чудото на „пеенето“, на доносничеството. Кога ме бяха „изпели“ на Кисельов? Значи певецът не е спал цяла нощ, за да отърчи до стаята на дежурния или до жилището на началника. Съсипан от работата през деня, праведният певец крадеше от нощната си почивка, измъчваше се, страдаше и „доказваше“. Кой беше той? По време на разговора бяхме четирима. Самият аз не съм доносничил, бях сигурен в това. Има такива житейски ситуации, когато човек не знае дали е доносничил, или не срещу другарите си. Например безкрайните заявления за разкаяние на разните партийни уклонисти. Това доносничене ли е, или не? Да не говорим за показанията, изтръгнати с помощта на бензинова лампа. И това се случваше. Из Москва и днес ще срещнете един професор-бурят с белези от бензинова лампа по лицето — от времето на тридесет и седма година. Кой друг? Савченко? Той спеше до мен. Инженер Вронски. Да, инженер Вронски. Той е. Трябваше да се бърза и аз написах една бележка.