![Колимски разкази [bg] - Читать Любимую Русскую Полную Книгу 👉 Read-E-Book.com](/uploads/posts/books/9/1/8/8/kolimski-razkazi-bg-download.jpg)
Колимски разкази [bg]
- Автор: Шаламов Варлам Тихонович
- Год: 2010
- Язык: болгарский
- Год: Фондация-Комунитас
- ISBN: 978-954-9992-06-9
- Переводчик: Александр Талаков
- Жанр: Современная русская и зарубежная проза
Электронная книга - «Колимски разкази [bg]». Краткое содержание книги:
Крист се приближи до ламаринената, весело бумтяща печка, разпери ръце над потока топлина и пъхна лицето си в струята горещ въздух. От близкия нар се надигна Оска, заместник-бригадирът, и изтегли новака встрани от печката: „Върви си на мястото. Не стой пред печката. Нека топлината достига до всички.“ Това беше справедливо, ала бе много трудно да възпреш собственото си тяло, което се стремеше към огъня. Арестантите от бригадата на Косточкин се бяха научили на това. И Крист трябваше да се научи. Той се върна на мястото си и свали връхната дреха. Пъхна краката си в ръкавите, намести си шапката, сви се и заспа.
Докато заспиваше, успя да види как някой влезе в бараката и заповяда нещо. Косточкин изруга, без да се мръдне от лампата и без да прекъсне четенето. Оска се спусна към новодошлия, с бързи, ловки движения го хвана за лактите и го изтика от бараката. В първия си живот Оска беше преподавател по история в някакъв институт.
През многото следващи дни лопатата на Крист дрънчеше, пясъкът шумолеше. Косточкин скоро разбра, че отработената техника на движенията на новия отдавна не е подплатена с никаква сила и, колкото и да се мъчеше Крист, количките му винаги бяха напълнени малко по-малко, отколкото трябваше — това не зависеше от собствената му воля, мярката се диктуваше от някакво вътрешно чувство, което управляваше мускулите, каквито и да било — силни и немощни, млади и износени, съсипани. Всеки път се оказваше, че при измерването на забоя, в който работеше Крист, беше свършена по-малко работа, отколкото бригадирът очакваше от професионализма в движенията на факира на лопатата. Но Косточкин не се заяждаше с Крист, ругаеше го не повече от другите, не го засипваше с псувни, не му четеше конски. Може би разбираше, че Крист даваше от себе си всичко, което можеше, като си запазваше само онова, което не бива да бъде давано в угода на който и да е бригадир в който и да е лагер по света. Или е чувствал, ако не е разбирал — та нали чувствата ни са много по-разнообразни от мислите, — омаломощеният език на арестанта не казва всичко, което му е на душата. Чувствата също избледняват, отслабват, но много по-късно от човешката реч, от езика. А Крист наистина работеше така, както отдавна не беше работил — и макар свършеното от него да не отговаряше на втора категория, той я получаваше. За своето прилежание, за стараенето си…
Ами че втората категория беше най-многото, което можеше да постигне Крист. Първата я получаваха рекордьорите — тези, които изпълняваха плана със стои двадесет и повече процента. В бригадата на Косточкин нямаше рекордьори. Имаше и трета категория — тези, които си изпълняваха нормата, и четвърта — които не я изпълняваха, а свършваха само седемдесет-осемдесет процента от работата. Но все пак не явни безделници, заслужаващи намалена дажба по пета категория. В бригадата на Косточкин такива също нямаше.
Дните се нижеха един след друг, а Крист губеше все повече силите си и покорната тишина в бараката на бригадата на Косточкин му харесваше все по-малко и по-малко. Но една вечер Оска, преподавателят по история, дръпна Крист настрана и тихо му каза: „Днес ще дойде касиерът. Да знаеш, че бригадирът те е писал за пари…“ Сърцето на Крист се разтуптя. Значи Косточкин бе оценил старанието му, майсторството му. Този бригадир от Харбин, който знаеше кой е Айнщайн, все пак имаше съвест.
В бригадите, където Крист беше работил преди, никога не го бяха включвали в списъка за пари. Навсякъде се намираха по-достойни хора — или наистина по-силни физически, които работеха по-добре, или просто приятели на бригадира; Крист никога не се беше занимавал с такива ялови разсъждения, възприемаше поредния купон за обяд (а категориите се сменяха на всеки десет дни, процентът се определяше по предишното изпълнение на нормата) като нещо, което не зависи от него, като щастие или нещастие, като успех или неуспех, които ще отминат, ще се променят, няма да са вечни.
Новината за парите, които щяха да му платят тази вечер, препълни душата и тялото на Крист с гореща, неудържима радост. Излиза, че имаше чувства и сили да се радва. Колко ли щяха да му платят?… Дори да са само пет-шест рубли — това са пет-шест килограма хляб. Крист беше готов да благославя Косточкин и едва дочака края на работния ден.
Касиерът дойде. Той беше най-обикновен човек, но с хубав къс кожух, волнонаемен. Придружаваше го войник от охраната, който беше скрил някъде пистолета си, или пък го беше оставил в стаята на дежурните. Касиерът седна до масата и отвори чантата си, натъпкана с похабени разноцветни банкноти, които приличаха на прани парцалчета. Сетне извади ведомостта, плътно разграфена и покрита с всевъзможни подписи — на зарадвани или разочаровани от сумите хора. Повика Крист и му посочи отбелязаното с„чавка“ място.