Колимски разкази [bg]

Автор: Шаламов Варлам Тихонович
Год: 2010
Язык: болгарский
Год: Фондация-Комунитас
ISBN: 978-954-9992-06-9
Переводчик: Александр Талаков
Жанр: Современная русская и зарубежная проза

Электронная книга - «Колимски разкази [bg]». Краткое содержание книги:

В книгата са включени разкази от различни книги на Варлам Шаламов. Авторът едва ли се нуждае от представяне, но ето няколко изречения от предговора на книгата: Написаното от Варлам Шаламов не съдържа проповеди и обвинения. Те са неуместни, тъй като Колимски разкази са писани не от позициите на някой, който наблюдава или си припомня лагерния свят, а от позициите на този, който го преживява и го преживява непосредствено, в момента. Именно тази сюрреална анихилация на всичко хуманно, тази драматична и понякога просто немислима деградация на човешката същност иска да ни внуши Шаламов чрез своите разкази, това е неговият документ и той знае много добре, че този документ сам по себе си, с цялото ужасяващо равнодушие на неговите герои, е най-страшното обвинение, което може да бъде написано. Текстът е сякаш срез със скалпел, разкриващ метастазите на един съсипан свят, разтърсваща сага за обезчовечаването, за пълния и безусловен разпад на всичко, което създава и крепи човешката индивидуалност. Само че този скалпел пронизва и самите нас, впива в нас своите разтърсващи визии, провокира собствената ни нравствена издържливост, заставя ни да заемем мястото на жертвите и да отговорим на въпроса: как бихме постъпили, какви бихме били на тяхно място и нашата забрава на тяхната съдба не ни ли нарежда сред техните палачи.

Перейти на страницу:

Ала нито Косточкин, нито Крист можаха да заспят. Вратата на бараката се отвори и сред струята бяла пара се появи някакъв човек с кожена ушанка и с тъмно зимно палто с астраганена яка. Палтото беше доста измачкано, астраганът — протрит, но все пак това беше истинско палто и истински астраган.

Човекът прекоси цялата барака, за да стигне до масата, до светлината, до одъра на Косточкин. Оска го поздрави почтително. Сетне започна да буди бригадира.

— Търси те Миня Гърка. — Името беше познато на Крист. Това беше бригадирът на криминалните. — Миня Гърка те търси. — Но Косточкин вече беше дошъл на себе си и седна на одъра с лице към светлината.

— Все се веселиш, а, Укротителю?

— Виждаш… дотук ме докараха, гадините…

Миня Гърка измуча съчувствено.

— Ще те вдигнат някой ден във въздуха, Укротителю. А? Ще тикнат малко амонал под леглото ти, ще палнат фитила и айде… — Гърка посочи с пръст нагоре. — Или ще ти отрежат главата с трион. Вратът ти е дебел, дълго ще го режат.

Косточкин бавно се съвземаше и чакаше какво ще му каже Гърка.

— Да му пийнем ли по една малка? Кажи, ще го уредим за нула време.

— Не. Знаеш, че в моята бригада само спирт да искаш! Работата е по-сериозна.

— Ще се радвам да ти услужа.

— „Ще се радвам да ти услужа“ — засмя се Миня Гърка. — Значи така са те учили в Харбин да разговаряш с хората.

— Нищо не съм казал — заоправдава се Косточкин. — Просто още не знам какво ти трябва.

— Ето какво — Гърка започна бързо да обяснява нещо, Косточкин кимаше в знак на съгласие. Гърка начерта нещо на масата и Косточкин закима с разбиране. Оска с интерес следеше разговора. — Бях при нормировчика — каза Миня Гърка — не говореше враждебно или оживено, а с най-обикновен глас. — Той ми рече: сега е ред на Косточкин.

— Ама нали и миналия месец ми взеха…

— Какво да направя… — И гласът на Гърка стана повесел. — Откъде да вземат кубици нашите? Казах на нормировчика. Той ми вика — сега е ред на Косточкин.

— Ама нали…

— Стига де. Знаеш нашето положение…

— Добре — рече Косточкин. — Пресметни го в канцеларията и кажи да го вземат от нас.

— Не се бой, левак — каза Миня Гърка и потупа Косточкин по рамото. — Днес ти ми помагаш, утре — аз на тебе. Твоето не се губи. Днес ти на мене, утре аз на тебе.

— … Целуни ме ти, утре тебе — аз — затанцува Оска, зарадван от взетото най-сетне решение — страхуваше се да не би мудността на Косточкин да развали работата.

— Е, довиждане, Укротителю — рече Миня Гърка, като се надигна от скамейката. — Нормировчикът ми каза: смело върви при Косточкин, при Укротителя. В него има капка апашка кръв. Не се бой, горе главата. Момчетата ти ще се справят. Имаш такива факири на лопатата…

Инженер Кисельов

Не можах да разбера душата на инженер Кисельов. Млад, на тридесет години, енергичен, току-що завършил института и дошъл в Далечния север за задължителното тригодишно разпределение. Един от малкото началници, които бяха чели Пушкин, Лермонтов, Некрасов — поне за това говореше библиотечният му картон. И най-важното — безпартиен, значи бе дошъл тук не за да проверява нещо по заповед отгоре. Без никога да е срещал арестанти в житейския си път, с жестокостта си Кисельов надмина всички палачи.

Като нанасяше лично побой на затворниците, Кисельов даваше с това пример на десетниците, на бригадирите, на конвоя. След края на работния ден Кисельов не намираше покой — обикаляше бараките и търсеше някого, когото да може безнаказано да оскърби, да удари, да пребие. Разполагаше с двеста такива души. В него се таеше тъмна, садистична жажда за убийство и в самовластието, в безправието на Далечния север тя бе намерила излаз, развитие, растеж. Не само да събори някого — сред големите и малки колимски началници имаше много такива, които ги сърбяха ръцете, които си изливаха яда и след минута вече забравяха за избития зъб, за окървавеното лице на арестанта, който за цял живот запомняше този забравен от началството удар. Не просто да удари, а да го събори и да тъпче, да тъпче този полутруп с подкованите си ботуши. Мнозина затворници бяха виждали до лицата си железцата по подметките и токовете на ботушите на Кисельов.

Перейти на страницу:

Сюжет

Атмосфера

Главный герой

Общее впечатление

Итоговая оценка: 0.0 из 10 (голосов: 0 / История оценок)

Не работает?