Списъкът на обречените [bg]

Трийсет и първа глава

Брамбъл тъкмо се канеше да блъсне с юмрук електронното оборудване за двайсет и пет хиляди долара. Защо, по дяволите, Хърли му беше заповядал да се изтегли? Двамата с него бяха от една порода. И той като него страшно много искаше да спипа малкия негодник. Рап беше арогантен и безпардонен задник. Хърли му беше дал картбланш да действа — нещо, което Брамбъл беше желал отдавна. Повече от година беше чакал този шанс и за нищо на света сега нямаше да се оттегли и да седи в хотела до второ нареждане.

Какво можеше да е променило намеренията на Хърли? Започна да си изрежда наум различните възможности и много бързо стигна до извода, че въпросът не беше „какво“, а „кой“. Вероятно беше някой много по-високо в йерархията. В интерес на истината Брамбъл се сещаше само за един човек, който беше на позиция да дава заповеди на Хърли — Томас Стансфийлд. Но доколкото Брамбъл беше в час, Стансфийлд също беше „за“ да подрежат крилата на Рап.

Това означаваше, че заместник-директорът е получил нова информация, която на тях не им беше известна. Или че някой се беше намесил в защита на Рап. Брамбъл нервно потропа с набраздените от белези кокалчета по малкия метален рафт на конзолата с оборудването и продължи да разсъждава върху възможните причини за промяната.

Спря се върху една личност, която само създаваше проблеми. Брамбъл не можеше да разбере как изобщо тя можеше да има нещо общо с екипа им. Чувал беше, че била умна, но досега не беше виждал доказателство за това. Тя само им се пречкаше и спъваше Хърли на почти всяка негова стъпка. Беше открила Рап, беше го вербувала и го беше привлякла в екипа. Брамбъл не можеше да проумее как изобщо е възможно подобно нещо. Веднъж в пристъп на отчаяние и разочарование, той беше попитал Хърли защо изобщо търпи тази тъпа пачавра.