Списъкът на обречените [bg]

— Ти шегуваш ли се? — каза Кук, ядосан от това искане. — Аз командвам ЦРУ и с Уилсън непрекъснато се срещаме.

Тази информация изглежда не направи никакво впечатление на бодигарда.

— Ако командвате ЦРУ, къде тогава е личната ви охрана?

Сега вече Кук се ядоса не на шега. За какъв се мислеше този тип с костюм, взет под наем? Как изобщо се осмеляваше да му задава такива въпроси? След като го изгледа отвисоко, Кук излъга:

— Пратих ги да си почиват днес.

Онзи размишлява за кратко върху отговора, който не беше много резонен. ЦРУ беше сериозна институция, подложена на сериозни заплахи. Кой човек с всичкия си би пуснал охраната да си почива?

— Не се обиждайте, сър, но аз не ви познавам, нямате уговорен час за среща, а и не носите в себе си документ за самоличност. Моята работа е да охранявам държавния секретар и това е. Ако пусна напълно непознат човек в къщата, няма да бъде много професионално, нали?

В ума му изскочиха десетки начини да постави този тип на мястото му, като повечето включваха обиди относно интелектуалното развитие на бодигарда. В крайна сметка обаче той си каза, че правенето на сцени на прага на къщата на държавния секретар е най-малкото неразумно, и затова вдигна ръце и позволи на бодигарда да го претърси.

Когато свършиха, Кук беше придружен в къщата. Вторият бодигард му каза да почака във фоайето. Двамата стояха мълчаливо върху мраморния под в черно-бяла шахматна шарка, докато след няколко минути от горния етаж не се появи държавният секретар. Уилсън беше облечен в тъмносив вълнен панталон и бяла риза. Беше сменил жълтата жилетка от предния ден с червена.

— Пол… два дни подред. Значи наистина е спешно.

— Извинявай, Франклин, но заминавам за Париж тази сутрин и си казах, че е добре първо да обсъдим някои неща.

Уилсън се спря в другия край на фоайето и изгледа госта си. Държавният секретар изглеждаше така, сякаш Кук го беше извадил от дрямката му.

— Париж… това има ли нещо общо с темата, която дискутирахме онзи ден?

— Да. — Кук изгледа красноречиво бодигарда и домакинът разбра намека му.

— Да се качим горе.

— Мисля, че идеята е добра. — Гостът прекоси фоайето.

Двамата с Уилсън продължиха по дългия коридор към кухнята. Домакинът отвори вратата към подземния етаж, включи осветлението и му направи знак да мине пръв. Държавният секретар го последва и затвори вратата след себе си.

Под погледа на Кук Уилсън повтори същите рутинни действия като по-предния ден. Застана зад плота, откри панела с пулта за управление и натисна няколко бутона. Секунди по-късно от тонколоните на тавана се разнесе музиката на струнен квартет. След това Уилсън взе две тумбести чаши, сложи вътре по няколко кубчета лед и ги напълни с уиски. Кук понечи да откаже, защото имаше много работа, а и неделя следобед не беше най-подходящото време за пиене. Но Франклин Уилсън не беше от хората, които обичат да му отказват. По-добре беше да вземе чашата с уискито и да я държи, без да пие.