Махалото на Фуко
- Автор: Эко Умберто
- Язык: болгарский
- Переводчик: Иван Иванов
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Махалото на Фуко». Краткое содержание книги:
Умберто Еко е италиански културолог, семиотик и философ, автор и на романите „Името на розата“, „Островът от предишния ден“, „Баудолино“ и „Тайнственият прамък на кралица Лоана“.
Алие ни направи знак да влизаме. Ако отвън всичко беше неугледно, то вътрешността пламтеше в най-различни ярки цветове. Част от правоъгълната зала бе отделена за танца на „конете“, в дъното имаше олтар, ограден с решетка, зад която се издигаше подиумът за барабаните — атабаките. Ритуалното пространство още беше пусто, докато пред решетката вече жужеше смесена тълпа — вярващи, любопитни, черни и бели, някои боси, други с маратонки. Но вниманието ми беше привлечено главно от олтара: претос вельос, кабоклос с разноцветни пера, светци, които щяха да приличат на сладки хлебчета, ако не бяха с такива раблезиански размери, свети Георги с блестящата броня и пурпурното наметало, светците Козма и Дамян, една Дева, пронизана с мечове, и един безсрамно хиперреалистичен Христос с разперени ръце като Спасителя на Корковадо177, но оцветен.
Липсваха ориша, но присъствието им се откриваше по лицата на посетителите и в сладникавото ухание на тръстика и на варени храни, в миризмата на множеството тела, запотени от топлината и възбудата пред предстоящата „жира“.
Появи се един паи-де-санто, който седна близо до олтара и се зае да приветствува вярващите и гостите, като ги лъхаше с гъстите кълба дим, които вдъхваше от пурата си, и ги благославяше, подавайки им чаша ликьор сякаш за някакъв съкратен евхаристичен ритуал. Ние тримата също коленичихме и отпихме от чашите: забелязах бутилката, от която прислужникът наливаше питието — беше „Дюбоне“, но се постарах да го поглъщам така, сякаш е елексирът на живота. На подиума атабаките бяха вече започнали глухо да барабанят, а посветените запяваха химн в чест на Ешу и на Помба Жира:
Пристъпиха към окадяването, което главният паи-де-санто извърши с помощта на една кадилница сред задушлив мирис на индиански тамян и със специални химни към Ошала и към Носа Сеньора.
Атабаките учестиха ритъма и „конете“ нахлуха в пространството пред олтара, изпадайки постепенно под омаята на транса.
Между жените имаше няколко европейки. Алие ни посочи една блондинка, германска психоложка, която от няколко години вече участвувала в ритуалите. Всичко била опитала, но ако човек не е предразположен, както каза Алие, ако не е „предопределен“, няма смисъл: така и не достигала до транса. Танцуваше със зареян в празното пространство поглед, докато атабаките не даваха почивка нито на нейните, нито на нашите нерви, кълба лютив дим заливаха залата и задушаваха и публика, и участници, удряйки всички, предполагам, и естествено мен, право в стомаха. Но това ми се беше случвало и в школата по самба в Рио, познавах психогогичната сила на музиката и шума, същата, под чието влияние изпадат нашите умопобъркани в съботните дискотеки. Германката танцуваше с широко отворени очи, стремеше се към самозабрава с всяко истерично движение на своите крайници. Малко по малко другите дъщери на светеца изпадаха в екстаз, отмятаха назад глави, люлееха телата си, плаваха сред морето на самозабравата, а тя, скована, разстроена, полуразплакана като човек, който отчаяно се стреми към оргазъм, се мяташе вбесена, че нищо не се случва. Мъчеше се да изгуби контрол над себе си, но го усещаше във всеки миг, нещастната тевтонка, носеща добре темперираното чембало в кръвта си.
А в това време предопределените вече извършваха своя скок в неизвестното, крайниците им се вдървяваха, погледите им ставаха безжизнени, движенията — все по-машинални, но не безсмислени, защото изразяваха природата на силата, която ги обладаваше: едни размахваха ръце встрани с длани надолу, сякаш плаваха, други се виеха. Прислужниците ги покриваха с бели ленени платна, за да отделят от погледите на тълпата онези, в които се вселяваха най-прекрасните духове…
Някои от „конете“ разтърсваха силно телата си, а тези, които бяха обладани от претос вельос, пухтяха глухо — хъм-хъм-хъм, танцувайки с тяло, превито одве като старци с бастуни, и с долна челюст издадена напред, сякаш бяха беззъби, от което страните им хлътваха. Обладаните от кабоклос пък ревяха силно като воини в атака — Яхоу!, а прислужниците се стараеха да удържат онези, които не можеха да управляват получените свише сили.
Барабаните биеха, димът се издигаше във вече наситения с пушек въздух. Държах под ръка Ампаро и изведнъж усетих, че се изпотява, тялото й затрепери, устните й се разтвориха.
— Не се чувствувам добре, прошепна ми.
177
Корковадо — хълм край Рио де Жанейро, на който се издига огромна статуя на Христос.