Махалото на Фуко
- Автор: Эко Умберто
- Язык: болгарский
- Переводчик: Иван Иванов
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Махалото на Фуко». Краткое содержание книги:
Умберто Еко е италиански културолог, семиотик и философ, автор и на романите „Името на розата“, „Островът от предишния ден“, „Баудолино“ и „Тайнственият прамък на кралица Лоана“.
— Искам да изляза.
Алие забеляза, че става нещо, и ми помогна да я изведа. Вечерният въздух я освежи.
— Ще се оправя, каза.
— Сигурно съм яла нещо. И тези миризми, горещината…
— Не е вярно, изрече паи-де-санто, който ни бе проследил навън.
— Вие имате способности на медиум и реагирахте на ритуала, аз ви наблюдавах.
— Глупости! — извика Ампаро и добави още нещо на език, който не разбирах.
Видях, че паи-де-санто пребледня или по-точно посивя, както се казва в приключенските романи за хората с черна кожа.
— Глупости, повдига ми се, яла съм нещо, което не е трябвало… Моля ви се, оставете ме да глътна малко въздух. Вие влизайте. Предпочитам да съм сама, не съм толкова безпомощна.
Послушахме я, но като влязох, след паузата на открито, миризмата, барабаните, потта, която вече обливаше всички тела, и самият нечист въздух ми подействуваха като глътка алкохол на човек, който се връща към пиенето след дълго въздържание. Прокарах ръка по челото си и някакъв старец ми подаде „агогон“, малък позлатен музикален инструмент, нещо като триъгълник, но със звънчета, по които се удряше с пръчица.
— Качете се горе, побутна ме към подиума той.
— Свирете, ще ви стане по-добре.
В този съвет се съдържаше истинска хомеопатична мъдрост. Удрях по „агогона“, като се стремях да следвам ритъма на барабаните, и постепенно започнах да усещам как се включвам в ритуала и участвувайки в него, как започвам да го овладявам, пропъждах напрежението с движения на ръцете и краката, освобождавах се от това, което ме заобикаляше, като го предизвиквах и насърчавах. По-късно Алие щеше да заговори за разликата между тези, които знаят, и тези, които понасят.
Когато медиумите достигаха върха на транса, прислужниците ги отвеждаха един по един встрани, слагаха ги да седнат, предлагаха им пури и лули. Вярващите, които не бяха постигнали обладаването, се спускаха към тях, коленичеха в краката им, шепнеха им, слушаха съветите им, получаваха благотворната порция дим, впускаха се в излияния, изживяваха облекчението. Някои дори изпадаха в нещо като начало на транс, който прислужниците окуражаваха, но не твърде усърдно, връщайки ги след това в тълпата, вече поукротени.
На „дансинга“ танцуваха още много кандидати за екстаза. Германката се движеше неестествено, очаквайки да бъде обладана, но напразно. Някои бяха споходени от Ешу и лицата им се изкривяваха от злоба, ехидство, подлост, а телата им скачаха като разглобени.
И в този момент забелязах Ампаро.
Сега зная, че Хесед е сефира не само на красотата и любовта. Както разказваше Диоталеви, тя е и мигът, когато божествената същност се развихря и излива към своята безкрайна периферия. Тя е грижата на живите към мъртвите, но не може някой да не е казал, че е и грижата на мъртвите към живите.
Удряйки „агогона“, бях престанал да следя какво става в залата, увлечен в това да контролирам себе си и да слушам музиката. Ампаро навярно се беше върнала от десетина минути и вероятно бе изпитала същото, което аз бях изпитал в първия миг. Но никой не й беше дал „агогон“, а и може би тя нямаше да го приеме. Призована от вътрешни гласове, тя се беше отказала напълно да им се противопоставя.
Видях я как се втурва сред танцуващите, как спира изведнъж и вирва неестествено глава нагоре с почти вдървена шия и как се оставя безпаметна на някаква сладострастна сарабанда с ръце, които недвусмислено предлагаха тялото й.
— Помба Жира! Помба Жира! — завикаха неколцина, които с радост посрещаха чудото, защото тази вечер жената дявол още не се беше появила.
Не посмях да я спра. Може би ударите по металния триъгълник са ми попречили да се присъединя плътски към моето момиче или към хтоническия дух, който тя въплъщаваше.
Прислужниците се погрижиха за нея, наметнаха я с ритуалния плащ, подкрепяха я, докато трансът, краткотраен, но интензивен, постепенно затихваше. Отведоха я към един стол, когато вече беше плувнала в пот и дишаше с мъка. Отблъсна с жест тези, които се притекоха да й искат пророчества, и се разплака.
Вечерта отиваше към своя край. Слязох от подиума и се спуснах към Ампаро, но там вече беше Алие и масажираше слепоочията й.
— Какъв позор! — хлипаше тя.
— Не вярвах, не исках, но как можах да…
— Случва се, случва се, успокояваше я нежно Алие.
— Но тогава няма спасение, аз съм още робиня. Ти се махай! — обърна се гневно към мен.
— Аз съм една нещастна мръсна негърка, дайте ми господар, заслужавам си го!