Обещанието на розата
- Автор: Джойс Бренда
- Язык: болгарский
- Переводчик: Антон Даскалов
- Жанр: Исторические любовные романы
Электронная книга - «Обещанието на розата». Краткое содержание книги:
Още стискаше ръката й. Мери спря да се смее. Неподправеното удоволствие проясни навъсеното му лице и накара сърцето й да подскочи неконтролируемо.
— Надявам се така да стане, милорд — каза искрено тя.
Смехът му заглъхна.
Изражението на Мери стана дяволито.
— В края на краищата майка ми е родила шест сина и две дъщери. Толкова няма ли да ти стигнат?
Но Стивън беше станал пак сериозен.
— Дай ми един син, Мери, само един син и ще изпълня най-голямото желание на сърцето ти.
Пирът по случай сватбата се състоя в голямата зала на Тауър. Тя беше препълнена с благородници. Вътре беше много задушно. Мери и Стивън седнаха сами на издигнатия подиум. Крал Руфъс беше малко под тях от едната страна на дългата маса, докато граф Нортъмбърланд се беше разположил от другата. Малкълм беше настанен след Де Уорънови. Това беше умишлено оскърбление от страна на домакина на тържеството — краля.
Джефри нямаше апетит. Зачуди се защо неговият крал унижаваше така бащата на младоженката и защо никога не преставаше да предизвиква Малкълм. За щастие Малкълм не носеше оръжия и нямаше да посмее да отвърне с гняв на обидата, а беше твърде късно бракът да бъде осуетен. Но си помисли мрачно, че съвсем не е късно съюзът им с шотландския крал да пострада, като си спомни, че след няколко дена ще нападнат Карлайл.
Той неочаквано стана от мястото си, избягвайки въпросителния поглед на баща си. Не искаше да гледа повече как булката и младоженецът си подават хапки храна и си разменят кравешки погледи. Не ревнуваше, но им завиждаше, а нямаше право на такива чувства.
Не беше ли направил умишлено този избор?
Джефри се провря сред подскачащите клоуни, мина покрай танцуващите момичета и едва не настъпи едно кученце. Намери едно свободно кътче далеч от блъсканицата и тълпата. Облегна рамо на стената. Не се удържа и погледна пак към брачната двойка на подиума. Стивън прошепна нещо в ухото на Мери. Тя поруменя и изгледа доста дръзко мъжа си.
Гърдите на Джефри го заболяха.
Какво ли е да имаш такава жена?
Откъсна поглед от тях. Ядоса се на себе си. Загледа танцуващите момичета. Те се закачаха и предизвикваха помежду си. Сториха му се привлекателни, нали все пак беше мъж. Бяха едва облечени, тъмнокожи и екзотични на вид. След това забеляза, че Адел Бофор изведнъж става от мястото си и веднага забрави за танцуващите момичета. Временно я изгуби от поглед, докато тя прекосяваше тълпата от танцуващи гуляйджии.
Само един следобед не стигаше, за да компенсира толкова много месеци въздържание. Но ако дръзнеше да си признае причините за поне част от болката, която го терзаеше, той би разбрал, че раната, зейнала след тяхната среща, никога няма да се излекува само със секс.
Джефри не се ненавиждаше, но беше загубил надежда. Все още обичаше света много повече от Бога и църквата. Но винаги ли бе било така?
След като стана на тринадесет години, той живя три години като отшелник заедно с монасите в манастира „Свети Августин“. Като послушник заедно с другите обети беше дал клетва и за целомъдрие. Но той беше млад, а кръвта му — гореща и не съумя тогава да спази обетите си. Не желаеше да ги спазва. За щастие в манастира нямаше възможност да тича по жени, но нощем, сам в леглото, удовлетворяваше потребностите си по начин, възможен единствено за мъж. В случаите, когато напускаше обителта по църковни дела, го придружаваше Ланфран, но Джефри се измъкваше крадешком през нощта и вдигаше всички поли, които му попаднеха. Вината беше тежък за носене кръст и Джефри беше сигурен, че наставникът му винаги узнаваше за среднощните му увеселения. Но Ланфран никога не престана да вярва в него. Джефри също някак си поддържаше вярата в себе си.
Сега вече имаше мъжка воля, която беше много по-силна от задръжките на подрастващото момче. Въздържаше се от досег с жени за дълги периоди от време, докато копнежите на плътта не надделяваха над добрите му намерения. Но… той още не беше ръкоположен. Повечето архидякони бяха ръкоположени свещеници. Епископите също бяха ръкоположени до един, дори и церемонията да не беше нищо повече от представление за глупците.
Ако получеше висок пост от краля, щеше да постигне това, за което винаги бе мечтал.
Ако получеше такъв пост, нямаше да има връщане назад.
Досега беше избягвал ръкополагането, защото знаеше, че ако даде обет пред Бога, ако стане един от божиите представители на земята, никога няма да престъпи клетвата си. За разлика от другите духовни лица, които даваха обети и ги нарушаваха понякога почти едновременно с клетвата, той нямаше да постъпи така. Нямаше право.
Не беше готов за тази последна крачка, за това последно обричане. Може би никога нямаше да бъде готов. Или може би се боеше да даде обета, боеше се, че в края на краищата ще измени и на Бог, и на себе си.