Камерата [The Chamber-bg]

Летнър отвори капачката, пресуши наведнъж една трета от бутилката, премляска и после седна на смачкана кожена седалка, очевидно извадена от служебна камионетка.

— Ще се отърват ли най-сетне от стария Сам? — попита той.

— Правят всичко възможно.

— Какви са шансовете?

— Не много добри. Разполагаме с обичайните възможности за последно обжалване, но времето тече.

— Сам не е лош — каза Летнър с нотка на разкаяние, после го преглътна с поредната доза бира. Щурците свиреха жалостиво от кутията, а над вратата тракаше климатичната инсталация. Подът поскърцваше от движението на реката.

— Откога сте в Мисисипи? — попита Адам.

— От пет години. Хувър ме повика след изчезването на трима активисти от движението за граждански права. През шейсет и четвърта. Сформирахме специален отряд и се заловихме за работа. След атентата срещу Крамер Кланът някак позагуби хъс.

— А вие за какво отговаряхте?

— Мистър Хувър бе много конкретен. Каза ми да проникна в Клана на всяка цена. Искаше да го съсипе. Вярно е, че доста бавно задвижихме нещата в Мисисипи. Поради няколко причини. Хувър мразеше семейство Кенеди, а те силно го притискаха, затова той се бавеше. Но след изчезването на тримата запретнахме ръкави. Шейсет и четвърта беше ужасна година в Мисисипи.

— Роден съм тогава.

— Да, във вестниците пише, че си роден в Клантън.

Адам кимна.

— Дълго време не знаех това. Родителите ми казваха, че съм роден в Мемфис.

Вратата издрънча и Рон влезе в магазина. Погледна ги, после извърна глава към бисквитите и сардините. Те също го гледаха и чакаха. Той се обърна към Адам, сякаш му казваше, „Продължавай да говориш. Аз не слушам.“

— Какво искаш? — грубо го попита Летнър.

Рон грабна консерва кренвирши с мръсната си ръка и я обърна към тях. Летнър кимна и махна към вратата. Рон тръгна, без да бърза, гледайки пътьом към рафта с кейкове и чипс.

— Ужасно е любопитен — каза Летнър, след като младежът беше излязъл. — Няколко пъти разговарях с Гарнър Гудман. Преди години. Ама и той е странна птица.

— Той ми е шеф. Даде ми името ви и каза, че ще се съгласите да разговаряме.

— За какво? — попита Летнър и после извади още една бира.

— За случая Крамер.

— Той е приключен. Единственото, което остана от него, е Сам и датата на екзекуцията в газовата камера.

— Искате ли да го екзекутират?

Чуха се стъпки и гласове, после вратата отново се отвори. Влезе мъж с едно момче и Летнър се изправи. Искаха стръв и храна и в продължение на десет минути пазаруваха, разговаряха и спореха къде точно рибата кълве. Летнър не забрави да скрие бирата си под тезгяха, докато клиентите му бяха вътре.

Адам си взе газирано питие от хладилника и излезе от магазина. Тръгна по края на дървения понтон и сиря пред колонката за бензин. Две хлапета в лодка бяха хвърлили въдици близо до моста и изведнъж Адам си помисли, че никога през живота си не е ловил риба. Баща му не беше човек с хобита или желание за приятни занимания. Нито бе успял да се задържи продължително време на една работа. В този момент Адам не можа да си спомни какво точно е нравел баща му в свободното си време.