Камерата [The Chamber-bg]

Качи се в колата и пое на запад, прекоси моста над реката и мина покрай паркингите за камиони и алеята за разходка на кучета в Западен Мемфис. Накрая се измъкна от задръстването и навлезе в полето. Мина покрай селцата Ърл, Паркин и Уейн. Местността стана по-хълмиста. Отби се в селски магазин, за да ние кока-кола. Отред седяха трима старци в избелели работни комбинезони, биеха мухите и се измъчваха от горещината. Той свали гюрука на колата и продължи нататък.

Два часа по-късно отново спря, този път в град Маунтин Вю, за да си купи сандвич и да попита за посоката. Калико Рок не бе далеч, просто трябваше да следва река Уайт. Пътят бе прелестен, виеше се в подножието на планините Озаркс, през гъсти гори и чисти потоци. Реката завиваше наляво, осеяна с лодките на рибари, дошли заради пъстървата.

Калико Рок бе малко градче, кацнало върху един скат над реката. На източния бряг близо до моста се виждаха три риболовни пристана. Адам паркира до реката и се запъти към първия, където се намираше базата Калико Марина за рибарски съоръжения под наем. Сградата плаваше върху понтони. Дебели въжета я задържаха до брега. Редица празни лодки бяха привързани една към друга до кея. Остър мирис на бензин и масло се носеше от единствената колонка за бензин. На една табела бяха написани цените за наемане на лодки, водачи, съоръжения и за получаване на риболовен билет.

Адам влезе в покрития понтон и се загледа в реката. Млад мъж с мръсни ръце се появи от някаква стая отзад, огледа Адам от глава до пети и очевидно реши, че той не е рибар. Все пак го попита какво желае.

— Търся Уин Летнър.

Името „Рон“ бе пришито върху джоба на ризата и бе леко зацапано с грес. Рон се върна в стаята и извика „Мистър Летнър!“ към мрежата срещу мухи, зад която имаше малък магазин. После изчезна.

Уин Летнър бе огромен мъж, висок над метър и осемдесет, с доста излишни килограми. Като видя голямото му шкембе, Адам си спомни, че Гарнър му го бе описал като любител на бирата. Наближаваше седемдесетте, а оредялата му посребрена коса бе прибрана под униформено кепе. Някъде из архивите си Адам пазеше най-малко три вестникарски изрезки със снимки на специалния агент Летнър. На тях той изглеждаше като всеки стандартен агент на ФБР — черен костюм, бяла риза, тясна вратовръзка. Ниско подстриган. И много по-слаб.

— Да, сър — извика той и излезе иззад мрежата, като изтриваше трохи от устата си. — Аз съм Уин Летнър. — Имаше плътен глас и приятна усмивка.

Адам протегна ръка.

— Казвам се Адам Хол. Приятно ми е да се запознаем.

Летнър пое ръката му и силно я разтърси. Дланите му бяха големи и силни.

— Да, сър — прогърмя гласът му. — С какво мога да ви бъда полезен?

За щастие нямаше хора освен Рон, който не се виждаше, но се чуваше силният шум от някаква машина в стаята му. Адам замълча за миг и после каза: