Повест за Настрадин Ходжа
- Автор: Соловьов Леонид
- Язык: болгарский
- Переводчик: Атанас Далчев
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Повест за Настрадин Ходжа». Краткое содержание книги:
А наближавало полунощ. Настрадин Ходжа се опитал да върне звездностранствуващия старец от мъглявото му реене над земята към оная работа, заради която се били събрали в килията.
— Чувствувам се достатъчно просветен, о, достойни прорицателю — заговорил той с цялата възможна почтителност, — и предполагам… позволявам си, тъй да се каже, дързостта, като се надявам на твоята снизходителност… че сега ще мога да проумея каква именно помощ чакаш от мен? Осмелявам се да добавя, че вече е късно, а минутите летят — открий ми делото си.
Старецът клюмнал глава:
— Това дело е много трудно…
— Говори! Наемам се да го изпълня, стига да не излиза извън пределите на човешките сили. Впрочем дори да излиза, но не е много далече, пак ще го изпълня!
Старецът въздъхнал дълбоко и започнал своя разказ:
— По онова време, когато още нищо не знаех за братството на Мълчаливите и Постигащите, когато бях богат и водех гнусен живот, цял във властта на насладите и различните пороци, когато още и на ум не ми идваше да раздавам цялото си имущество на бедните, а самият аз да остана гол и бос — в ония дни, освен другите богатства, аз притежавах едно планинско езеро, тук, във Фергана. Ала веднъж — о, черен ден в моя живот! — проиграх това езеро на зарове срещу някой си Агабег, съчетаващ в себе си свирепостта на дракона и безсърдечността на паяка. След като заграби езерото, Агабег се засели на брега му и обложи нещастните жители на селото с такива нечувани берии за водата за поливане, че мнозина изпаднаха в бедност, а някои стигнаха до просяшка тояга…
Скрито ридание прозвучало в гласа на стареца и спряло за минута речта му, но той се преборил с вълнението и продължил:
— Всяка година, щом пукне пролетта, до мен стигат слухове за свирепостта и користолюбието на този човек. Аз се измъчвам, лея сълзи, разкайвам се, но нищо не мога да поправя. Това зло ми тежи като камък и когато свърши земният ми път, то ще ми пречи да премина в другото, висше битие, защото човешкият дух не може да се смята за достигнал необходимата степен на съвършенство, ако на земята след него е останало посято от него и непоправено…
— Разбирам, разбирам! — подхванал Настрадин Ходжа, тъй като забелязал, че старецът пак разперва крила да се възнесе. — Значи трябва да отнема от, Агабег езерото? Ти си прав, мъдри наставнико, никога не бих могъл да си изясня такава задача, ако не бях изслушал предварително твоите поучения. Сега слушай: аз никога не съм виждал този Агабег, но предварително се обзалагам, че доходите му тази година доста ще намалеят. Казвай къде се намира твоето езеро.
Старецът мълчал. В нощната тишина Настрадин Ходжа чул далече да пропиват среднощните петли.
Последният, вторият ден на стареца свършил, устата му според обета се заключила до следващата пролет.
— Една дума! — разтревожено възкликнал Настрадин Ходжа. — Само една дума — къде?
Старецът мълчал.
Настрадин Ходжа не Можал да скрие яда си:
— За всичко намери време, достопочтени старче: за дългите звездостранствени приказки, за поучения за мировата светлина — но една единствена земна дума, при това най-нужната, не каза, последната секунда не ти стигна!
Отчаяно, с неизразима скръб просякът скрил с длани слабото си изпито лице.
Жалостта като гореща вълна ударила Настрадин Ходжа, в сърцето, страните му заляла парливата боя на срама.
— Прости ми жестокия упрек! — възкликнал той и докоснал рамото на просяка. — Утеши се, аз знам: твоето езеро е в планината Фергана, това ми стига. Ще намеря езерото и ще намеря Агабег, кълна се в звездата, на която ми предстои да се преселя. Щом цъфне бадемът в моята градина, тръгвам на път. Спокойно продължавай да усъвършенствуваш своето духовно същество, о, звездостранствени старче, а всичко друго остави на мен!
На връщане към къщи, като шляпал през локвите, Настрадин Ходжа ту се усмихвал, ту потъвал в размисъл. „Безумец или мъдрец е тоя просяк?“ — питал се той. Нощта била влажна, студена, но в дъхавата влага на вятъра, в чистотата и яснотата на звездния блясък се усещало приближаването на пролетта.
Настрадин Ходжа свърнал по своята уличка. Тук, край пътя, имало един добре познат нему корубест кавак с хралупа — много стар, ако се съди по белезите и черните мазоли на грапавата му кора. Сега стволът на кавака бил невидим в тъмнината, която сливала в едно земя, къщи и огради, но клонестата корона тънко премрежвала тъмно-прозрачното небе, леко сребристо от звездите. Настрадин Ходжа подскочил, хванал най-ниското клонче на кавака и внимателно, за да не се счупи, го навел към себе си. Само преди една седмица кавакът бил безжизнен, потънал в тежък зимен сън като в смърт, а сега под пръстите му ясно се усещали пъпките, още нелепкави, но вече благоуханни. И като долепил ухо до набръчканата кора, Настрадин Ходжа доловил слаб, едва различим звук, като стон на далечна струна — бученето на среднощния вятър; а може би започналото вътре в кавака съкровено движение на мъзгата от корена към върха.