Сатанински строфи
- Автор: Рушди Ахмед Салман
- Язык: болгарский
- Переводчик: Асен Георгиев
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Сатанински строфи». Краткое содержание книги:
Основната тема на романа — това са емигрантите и емиграцията, невъзможността за асимилация и интеграция в новата култура, неизбежността на възвръщането към корените.
Повествованието в романа се разгръща в две паралелни сюжетни линии: в съвременен Лондон и в древна Арабия във времената на Пророка Мохамед. Съвременната линия започва с терористичен атентат в самолет, от който изпадат и се подлагат на фантастична метаморфоза двама индийци мюсюлмани — Джебраил Фаришта (Gibreel Farishta) и Саладин Чамча (Saladin Chamcha).
Актьорът Чамча, индийски емигрант, работи в Британия при озвучаване на филми, женен е за англичанка, няма деца. След като чудодейно се спасява при терористичния акт, той постепенно се превъплъщава в сатир, а после в дявол. Заради това преображение бива преследвана от полицията, той се крие в лондонски хотел, но също така провокира в средите на младите лондончани мода на диаболизъм. Накрая отново се превръща в човек.
Плейбоят Фаришта, който в Индия е знаменит актьор от Боливуд със специализация в роли на индуистки богове, преследван от призрака на извършилия самоубийство негова любовница, става въплъщение на архангел Гавриил (в ислямската традиция — Джебраил). В Лондон той изживява бурен роман с алпинистката Алисия, в качеството си на архангел той извършва пътувания във времето и пространството. По време на своите пътешествия до Мека (наричана в романа Джахилия) той среща пророка Мохамед (наричан Посланик и Махунд) в момента на самото начало на развитие на исляма. Вероятно именно тази част на романа е предизвикала гнева на иранския лидер аятоллах Хомейни: в един от епизодите Махунд под натиска на лидерите на Джахилия се съгласява да признае,че няколко езически богини притежават особен статут в в очите на Аллах; а в друг епизод бившият последовател на Махунд, поетът Баал, се крие в бордей, в който проститутките се представят пред него с имената на жените на Посланика. Макар че м друг сюжетен момент Джебраил се среща с религиозен лидер фанатик, живеещ в изгнание, в когото лесно може да се узнае самият Хомейни като прототип.
Романът завършва с това, че Фаришта, чиито пътешествия могат да се разглеждат и като епизоди на изостряща се шизофрения, в пристъп на ревност убива Алисия. Чамча след сдобряването с баща си се връща да живее в Индия.
Като от голямо разстояние чу уплашения вик, който се откъсна от устните на жената, едно зяпване от неверие, радост и странно негодувание беше смесено и точно преди да изгуби съзнание, той разбра, че Реха му е позволила засега да постигне илюзията за сигурния пристан, така че нейният триумф над него да бъде още по-сладък, когато най-накрая настъпи.
— Ти си жив — каза жената, повтаряйки първите думи, които изобщо каза в лицето му. — Получил си си живота обратно. Това е същността.
Усмихвайки се, той заспа пред плоските стъпала на Али в падащия сняг.
IV. АЙША
Сега дори серийните видения се бяха преселили; те знаят града по-добре от него. И като последица от Роуза и Реха измислените светове на неговото архангелско друго аз започват да изглеждат също толкова осезаеми, колкото променливите действителности, които обитава, докато е буден. Например започна да идва това: жилищен блок, построен в датски стил в един край на Лондон, който след това ще отъждестви с Кенсингтън, накъдето с висока скорост го носи сън покрай универсалния магазин Баркър и малката сива къща с двойни изпъкнали прозорци, където Текери написа „Панаир на суетата“, и площада с манастира, където малките момичета с униформи винаги влизат, но никога не излизат, и къщата, където Талейран е живял на стари години след хиляда и една хамелеонови промени във верността и принципите, когато приема външната форма на френски посланик в Лондон и пристига в седеметажен ъглов блок със зелени балкони от ковано желязо горе до четвъртия, и сега сънят го издига бързо покрай външната стена на къщата и на четвъртия етаж отмества тежките завеси на прозореца в гостната, и най-накрая ето го да седи там, неспящ както обикновено, с очи, широко отворени в сумрачната жълта светлина, втренчени в бъдещето, брадатия тюрбаносан Имам.
Кой е той? Един изгнаник. Което не трябва да се бърка със, позволете да се набъркам, всички други думи, които хората подмятат наоколо: emigre, експатриран, бежанец, имигрант, тишина, изкуство. Изгнанието е мечта за славно завръщане. Изгнанието е видение за революция: Елба, не Св. Елена. Това е един безкраен парадокс: да гледаш напред, като гледаш: винаги назад. Изгнанието е топка, хвърлена високо във въздуха. Тя виси там, замръзнала във времето, преобразена във фотография; отказано движение, провесена невъзможност над родната му земя, той очаква неизбежния момент, в който фотографията трябва да започне да се движи и земята изиска своето. Тези са нещата, които мисли Имамът. Неговият дом е нает апартамент. Това е чакалня, една фотография, въздух.
Дебелите тапети, маслиненозелено райе на кремава основа, са леко избелели, достатъчно, за да подчертаят по-ярките правоъгълници и овали, където преди са висели картини. Имамът е враг на картините. Когато той се нанесе, картините безшумно се хлъзнаха от стените и се прокраднаха навън от стаята, отмествайки сами себе си извън обхвата на неговото неизречено неодобрение. Обаче на някои изображения е разрешено да останат. На полицата на камината държи малка група пощенски картички, представящи обикновени пейзажи от родната му страна, която той нарича просто Деш138: планина, издигаща се застрашително над град; живописна селска сцена под могъщо дърво; една джамия. Но в неговата спалня на стената срещу твърдото походно легло, където лежи, виси по-въздействаща икона, портретът на жена с изключителна сила, прочута с профила си на гръцка статуя и дългата черна коса, която е толкова дълга, колкото тя висока. Една могъща жена, негов враг, неговата противоположност: той я държи наблизо. Точно както далече в дворците на нейното всемогъщество тя ще стиска портрета му под кралската си мантия или ще го крие в медальона под гърлото си. Тя е Императрицата и името й е — какво друго? — Айша. На този остров — изгнаният Имам, и у дома в Деш — Тя. Те заговорничат за смъртта на другия.
138
Индийско наименование за място, означаващо принадлежност, но тук е използвано като заместител на Иран.