Другата Болейн
- Автор: Грегори Филиппа
- Серия: Тюдорите #2
- Год: 2007
- Язык: болгарский
- Переводчик: Владка Кочешкова
- Жанр: Исторические любовные романы
Электронная книга - «Другата Болейн». Краткое содержание книги:
Мудността на нашите войници накара Джордж да ми се усмихне тъжно. Той дръпна юздите на коня си и ми даде път да тръгна първа. Аз прекосих подвижния мост и минах под падащата решетка на сводестия вход на крепостната стена. Всички се бяха скупчили в двора — от дрипавите и мръсни момчета, които въртяха шишовете до икономката на замъка, която отвори вратите към голямата зала и подвикна гневно на слугите, които бяха още вътре.
— Господарю, лейди Кери — каза тя, приближавайки към нас. Двамата с кухненския надзирател пристъпиха напред и ни се поклониха. Един от конярите пое юздите на коня ми, а началникът на стражата ми помогна да сляза от седлото.
— Как е бебето ми? — попитах аз управителката.
Тя посочи с глава към стълбището в единия край на двора.
— Ето го.
Аз веднага се обърнах — дойката се задаваше с бебето на ръце — и двамата окъпани в слънчеви лъчи. Първото, с което се налагаше да свикна, беше, че е толкова пораснал. За последен път го бях видяла, когато навърши един месец, а и той се беше родил дребен. Виждах, че сега бузите му са пълни и розовеят. Дойката беше обгърнала главичката му с ръка и аз почувствах остър пристъп на ревност; почти ми прималя като гледах тази груба селска ръка, легнала на челцето на кралския син, на моето момченце. Той беше повит и застегнат за бебешката си дъска. Аз протегнах ръце да го поема и дойката ми го подаде, все едно, че беше парче месо на поднос.
— Той е добре — каза тя.
Аз го вдигнах нагоре, така че да мога да виждам личицето му. Малките ръчички бяха захванати от двете му страни; повоят държеше даже главата му неподвижна. Бебето можеше да движи само очички и веднага се загледа в лицето ми, местейки поглед от очите към устата ми, а след това вниманието му бе привлечено от небето зад мен и прелитащите над кулата гарвани високо над главите ни.
— Прекрасен е — прошепнах аз.
Джордж, слизайки полека от коня си, подаде юздите на един от конярите и погледна през рамото ми. Тъмносините очички веднага се заеха да изучават новото лице.
— Оглежда чичо си — отбеляза Джордж със задоволство. — Чудесно. Добре ме виж, малкия. Ще си помагаме взаимно да натрупаме състояние. Не е ли истински Тюдор, Мери? Одрал е кожата на краля. Добра работа си свършила.
Аз се усмихнах, загледана в розовите бузки и златистите коси, които блестяха изпод дантелената шапчица, и в тъмносините очички, които изучаваха лицето на Джордж и моето — последователно и напълно самоуверено.
— Да, нали?
— Странно е — Джордж сниши глас и прошепна в ухото ми. — Само си помисли, че някой ден може да засвидетелстваме вярност на това малко вързопче. Някой ден той може да стане крал на Англия. Може да се превърне в най-могъщия човек в цяла Европа и ние всички да зависим от неговата милост.
Аз притиснах дъската по-близо до себе си и почувствах топлината на малкото телце, привързано към дървото.
— Моля те, Господи, пази ми го, независимо какво бъдеще го очаква — прошепнах аз.
— Запази и всички нас — каза на свой ред Джордж. — Защото никак няма да е лесно да го възкачим на трона.
Той взе бебето от прегръдките ми, подаде го на дойката, сякаш по-задълбочените размисли на тези теми го плашеха, и ме поведе към замъка. Аз се спрях: на стъпалата седеше мъничко момиченце, облечено в къса детска рокличка, което гледаше към мен. Някаква жена го държеше здраво за ръката. Катерина, моята дъщеря, се взираше в лицето ми така, сякаш за нея бях непозната.
Аз паднах на колене на каменните стълби.
— Катерина, знаеш ли коя съм?
Мъничкото й бледо личице трепна, но не се сбърчи.
— Моята майка.
— Да — казах аз. — Исках да дойда да те видя по-рано, но не ми позволиха. Липсваше ми, дъще моя. Исках да бъдеш с мен.
Тя погледна към прислужницата, която държеше ръката й. Тя стисна ръката й, за да я накара да отговори.
— Да, майко — каза тя приглушено.
— Помниш ли ме изобщо? — попитах аз. Всеки, който беше наблизо, можеше да долови болката в гласа ми. Катерина се обърна към слугинята, после пак към мен. Устната й потрепери, лицето й се сбръчка и тя избухна в плач.
— О, Боже — каза Джордж отегчено. Хвана ме здраво за лакътя и ме повлече през прага вътре, в нашия дом, после ме побутна към голямата зала. Огънят гореше, независимо, че беше разгарът на лятото, и на големия стол пред камината седеше баба Болейн.
— Как си? — каза Джордж сухо. Той се обърна към слугите, които ни бяха последвали в залата. — Вън. Захващайте се за работа — нареди той кратко.