Песента на Тъмния ангел

Не след дълго вечерята приключи и Корбет и помощникът му се върнаха в стаята си, където Ранулф проглуши ушите на господаря си, обяснявайки му какво щял да прави, когато се върнели в Лондон.

Докато го слушаше разсеяно, кралският пратеник легна в леглото и придърпа завивките върху си. По някаква причина Амилия Кълпепър не му излизаше от ума. Той си припомни самотната бесилка на скалите и си представи как съпругата на пекаря обгръща любовника си с ръце, без да забележи как той намъква примката на шията й. Дали в онези последни мигове от живота си жената беше разбрала какво става, запита се Корбет. И дали доброволно се беше предала?

На следващата сутрин кралският пратеник побърза да се облече, след което закуси и се сбогува с Гърни и лейди Алис. Накрая препусна към скалите, последван от доста мълчаливия Ранулф, който явно все още страдаше от последиците на снощното си преливане. Утрото беше спокойно; облаците се бяха разкъсали и морето отразяваше бледата слънчева светлина, проникваща през тях. Когато стигнаха до бесилката, Корбет дръпна юздите на коня си и се взря в стърчащите греди и грозните, ръждиви куки, забити в тях.

— Какво има, господарю? — попита кисело Ранулф. — И защо сме тръгнали към Бишопс Лин?

— Помисли, Ранулф. Помисли за всички тези убийства и зловещи интриги. Знаеш ли на кого най-много съчувствам аз? На съпругата на пекаря, Амилия. Тя не се е интересувала нито от съкровището, нито от каквото и да било друго — просто е обичала онзи проклет кучи син Августин до полуда — Корбет се взря в помощника си през рамо. — Той е притежавал богатство, каквото малко от нас ще притежават някога, но го е отхвърлил заради сандъци със скъпоценни съдове и торби с монети.

В следващия момент конят на кралския пратеник стана неспокоен заради вятъра и той успокоително го потупа, но не откъсна очи от ешафода.

— Помолих сър Саймън да изгори бесилката — рече Корбет тихо. — И той се съгласи. На мястото й ще бъде издигнат кръст, на който ще бъде издълбан призив към пътниците да се помолят за душата на Амилия Кълпепър.

— Бас ловя, че на Гърни му е мъчно, задето не можа да се докопа до съкровището — заяви Ранулф, изравнявайки коня си с този на господаря си. — Онзи тлъст доктор също изглеждаше доста разочарован.

— О, не се безпокой за тях — отвърна Корбет. — Сър Саймън познава добре закона. Все пак съкровището беше намерено в неговото имение. Освен това потирът ще си остане в „Кръст Господен“.

— И с това историята приключва — заяви Ранулф.

— Така ли смяташ? — попита Корбет. — С теб сме просто двама съдии, надигащи се от скамейката след произнасянето на присъдата. Лейди Алис обаче вече никога няма да е същата. Селяните няма да забравят свещеника. Кожарят Фулк винаги ще помни дъщеря си Марина. Горкият Форбър няма да забрави съпругата си. Глуповатият Гилбърт цял живот ще се чуди защо хората, които удавиха майка му, сега го тупат по гърба и го черпят с ейл. Домина Сесили и сър Саймън пък ще изчисляват цената на всичко това. И, разбира се, всички те вече са доловили примамливия зов на златото.