Игра на сенки (Приказки за любовта)
- Автор: Хесе Херман
- Язык: болгарский
- Переводчик: Недялка Попова
- Жанр: Современная русская и зарубежная проза
Электронная книга - «Игра на сенки (Приказки за любовта)». Краткое содержание книги:
Клингзор пи и в отговор прошепна със своя малко дрезгав глас:
— Може ли да се отклони съдбата? Има ли свобода на желанието? Можеш ли ти, звездоброецо, да пренасочиш моите звезди?
— Не да ги насочвам, мога само да ги тълкувам. Да ги насочиш, можеш единствен ти. Има свобода на желанието. Тя се нарича магия.
— Защо трябва да правя магия, когато мога да създавам изкуство? Не е ли изкуството също толкова добро?
— Всичко е добро. Нищо не е добро. Магията премахва измамите, магията премахва онази най-лоша измама, която ние наричаме време.
— Не прави ли същото и изкуството?
— Опитва се да го прави. А твоят изрисуван юли, който носиш в папките си, стига ли ти? Пленил ли си време? Преодолял ли си страха от есента, от зимата?
Клингзор въздъхна и замълча, мълком пи, мълком магьосникът напълни чашата му. Като обезумяло бучеше отприщеното механично пиано, между танцуващите ангелско се мяркаше лицето на Тху Фу. Юли стигна своя край.
Клингзор играеше с празните шишета по масата, нареждаше ги в кръг.
— Това са нашите топове — извика той. — С тези топове стреляме по времето и го убиваме, поваляме смъртта, поваляме бедата. Стрелях срещу смъртта и с багри, с огненозелено, с крещящ цинобър, със сладка боя от бреш. Често улучвах черепа й, вкарвах бяло и синьо в очите й. Често я обръщах в бягство. Още често ще я срещам, ще я побеждавам, ще я надхитрям. Погледни арменеца, отново отваря едно старо шише и слънцето, заключено от миналото лято, стреля в кръвта ни. И арменецът ни помага да стреляме срещу смъртта, и арменецът не знае друго оръжие срещу смъртта.
Магьосникът отчупи хляб и яде.
— Не ми е потребно никакво оръжие срещу смъртта, защото няма смърт. Има обаче едно — страх от смъртта. От него човек може да се излекува, срещу него има оръжие. Работа за час е да надломиш страха. Но Ли Тайбо не иска. Ли Тайбо обича смъртта, той обича дори своя страх от смъртта, своята меланхолия, своята беда, нали само страхът го е научил на всичко, което той може и заради което го обичаме.
Присмехулно той се чукна, зъбите се белнаха, все по-весело ставаше лицето му, мъката, изглежда, бе чужда нему. Никой не отговаряше. Клингзор стреляше с винени топове срещу смъртта. Огромна, смъртта стоеше пред отворените врати на залата, която беше преизпълнена от хора, вино и танцова музика. Огромна, смъртта стоеше пред вратите, леко поклащаше черното акациево дърво, мрачна дебнеше от засада в градината. Навън всичко бе изпълнено от смърт, цялото смърт, само тук, в тясната, ехтяща зала, още се водеше борба, още чудесна и смела протичаше борбата срещу черната обсадница, която хленчеше наблизо пред прозорците.
Магьосникът присмехулно гледаше над масата, присмехулно пълнеше чашите. Клингзор вече беше строшил много чаши, той му бе дал нови. Много бе изпил и арменецът, но той седеше изправен както и Клингзор.
— Нека пием, Ли — присмя се той тихо. — Ти обичаш смъртта, нали на драго сърце искаш да погинеш, на драго сърце да приемеш смъртта. Не каза ли така, или аз съм се заблудил? Или може би накрая си измамил и себе си, и мене? Да пием, Ли. Нека загинем!
У Клингзор избликна гняв. Стана, стана изправен и висок, старият ястреб, с острата глава, плю във виното, плисна пълната си чаша на пода. Надалеч изпръска червеното вино в залата, приятелите побледняха, чужди хора се смееха.
Но смълчан и усмихнат, магьосникът извади нова чаша, напълни я усмихнат, предложи я усмихнат на Ли Тайбо. Тогава Ли се усмихна, усмихна се и той. По разкривеното му лице усмивката пробяга като лунно сияние.
— Деца — извика Ли, — дайте възможност на този чужденец да говори. Той, старата лисица, знае много, идва от едно тайно и дълбоко леговище. Знае много, но не ни разбира. Твърде е стар, за да разбира деца. Твърде е мъдър, за да разбира глупаци. Ние, ние, умиращите, знаем за смъртта повече, отколкото той. Ние сме хора, не звезди. Погледнете моята ръка, която държи малка синя чаша, пълна с вино! Тя може много тази ръка, тази мургава ръка. Рисувала е с много четки, извлякла е от мрака нови късове от света и ги е поставила пред очите на хората. Тази мургава ръка е докосвала гальовно брадичките на много жени, прелъстявала е много момичета, целувана е от мнозина, върху нея са проливани сълзи. За нея Тху Фу е съчинил стихотворение. Тази приятна, мила ръка, приятели, скоро ще бъде пълна с пръст, пълна с червеи, никой от вас вече няма да я докосне. Навярно тъкмо затова аз я обичам. Обичам ръката си, обичам очите си, обичам моето бяло, нежно тяло, обичам го със съжаление и с присмех, с нежност, защото всичко това тъй скоро трябва да увехне и изтлее. Ах ти, сянко, тъмна приятелко, храбра като стария оловен войник върху гроба на Андерсен, и с теб се е случило така, драга. Чукни се с мен, нашите мили тела и нашият вътрешен мир трябва да живеят.