Игра на сенки (Приказки за любовта)

До панаирната въртележка, чиято шатра бе свалена и приготвена за нощуване, под дърветата имаше няколко маси, едно куцо момиче сновеше насам-натам, малка гостилница се гушеше в сянката. Тук останаха те, седнаха край дъсчената маса, донесоха хляб и им наляха вино в пръстени чаши, под дърветата припламнаха светлини, отсреща закънтя механичният орган на люлките, който буйно запращаше във вечерта ломяща, пронизваща музика.

— Триста чаши искам да пресуша таза нощ — извика Ли Тайбо и се чукна със сянката. — Здравей, сянка, храбра като оловен войник! Здравейте, приятели! Здравейте, електрически светлини, дъгови лампи и искрящи пайети по люлките! О, да беше тук и Луис, бързокрилата птица! Може би той преди нас е отлетял в небето! А може би утре ще се върне отново, старият чакал, и вече няма да ни намери и ще се смее, и ще забие дъгови лампи и пилони на знамена до нашия гроб.

Магьосникът отиде тихо и донесе ново вино, радостно се усмихваха белите зъби в червената му уста.

— Меланхолията — каза той, като хвърли поглед към Клингзор — е нещо, което човек не бива да носи със себе си. Толкова е лесно, работа за час, един кратък, наситен час, със стиснати зъби, после с унинието е свършено завинаги.

Клингзор гледаше внимателно устните му и блестящите светли зъби, които някога, в един опалващ час, са задушили и прегризали меланхолията. Щеше ли да бъде възможно и за него това, което е било възможно за астролога? Ох, кратък, приятен поглед към далечни градини. Живот без страх, живот без меланхолия? Той знаеше, тези градини бяха недостигаеми за него. Знаеше, че му бе отредено друго, другояче гледаше към него Сатурн от небето, други песни искаше да свири на неговите струни Бог.

— Всеки има своите звезди — каза Клингзор бавно, — всеки има своите вери. Аз вярвам само в едно — в заника. Ние пътуваме с кола над пропастта, а конете вече са подплашени. Вече залязваме, всички ние би трябвало да умрем, би трябвало да се родим отново, великият прелом е дошъл за нас. Навред е едно и също — голямата война, голямото преобразяване в изкуството, големият упадък на държавите от Запада. При нас, в стара Европа, е умряло всичко, което беше добро и наше; нашият добър ум е станал безумие, нашите пари са хартия, нашите машини вече могат само да стрелят и да експлоатират, нашето изкуство е самоубийство. Ние загиваме, приятели, така ни е предопределено, подхваната е тоналността на Дзин Дзъ. Арменецът наля вино.

— Както желаете — отговори той. — Може да се каже „да“, може да се каже и „не“, това е просто детска игра. Залезът е нещо, което не съществува. За да има залез и изгрев, би трябвало да има долу и горе. Но няма долу и горе, те живеят само в ума на хората, в родината на измамите. Всички крайности са измами: бяло и черно е измама, смърт и живот е измама, добро и лошо е измама. Това е работа за час, за един пламенен час със здраво стиснати зъби, после човек е надмогнал царството на измамите.