Три метра над небето
- Автор: Моча Федерико
- Год: 2013
- Язык: болгарский
- Год: ИК „Skyprint 04“
- ISBN: 978-954-390-100-5
- Переводчик: Нели Раданова
- Жанр: Современные любовные романы
Электронная книга - «Три метра над небето». Краткое содержание книги:
Всъщност не е трудно да се разбере защо книгата на Федерико Моча завладява сърцата на милиони тийнейджъри по света. „Лошото момче“ Степ и ученичката Баби живеят в различни светове, но когато се срещат експлозията избухва — груба и същевременно безкрайно нежна. Защото само любовта може да те накара да забравиш всичко останало… и да се почувстваш три метра над небето.
— Здрасти, Антонио.
— О, Степ! Какво да ти донеса?
— Чудя се. Ти какво ще пиеш?
Клаудио не беше вечерял, така че реши да си вземе нещо по-леко.
— Мартини.
— Една светла бира и едно мартини!
Седнаха в дъното и почти веднага при тях пристигна Франческа — убийствено красиво момиче с коси с цвят на абанос. Донесе поръчките и остана малко да си побъбри със Степ. Той я представи на Клаудио, който галантно се надигна от стола. Франческа се изуми.
— Такъв човек досега не беше идвал при нас! — усмихна се тя и задържа ръката му малко по-дълго от допустимото.
Гостът я погледна с неудобство:
— Това комплимент ли е?
— Естествено, че е комплимент!
— Вие сте благородно очарователна!
Франческа се разсмя и дългата й гарвановочерна коса затанцува пред ослепителните й зъби.
Дамата се отдалечи с кръшна походка, знаейки много добре, че я гледат, а Клаудио се отпусна на стола, като внимаваше да не седне върху сакото си.
— Готино дупе, а? — отбеляза Степ. — Бразилка е. Бразилските ду пета са уникални… Поне така казват де, аз не съм ходил в Бразилия…
— Да, много е сладка.
— Та за какво си говорехме? А, да. За Баби.
— Всъщност Рафаела, жена ми…
— Познавам я, хич не е лесна твоята жена.
— Да, така е.
„Ако трябва да сме честни, направо е непоносима“ — помисли си Клаудио, но предпочете да замълчи. И правилно, защото точно в този момент отново намина Франческа. Оправи си косата и хвърли предизвикателен поглед към тяхната маса.
— Тая май те хареса! Да си поръчаме още нещо! Хей, Антонио, я кажи да ми донесат още една бира! Ти какво ще искаш?
— О, благодаря, не искам нищо…
— Как не искаш?!
Клаудио реши да не му противоречи.
— Добре, и аз ще изпия една бира.
— Тогава две бири и малко маслинки, малко картофки, въобще някакво мезе.
След малко бирите бяха на масата, само че не ги сервира Франческа, а някакъв грозник — мургав, пухкав, с добродушна физиономия.
— И тоя е бразилец — поясни Степ. — Но не е същото, нали?
Усмихнаха се. Клаудио отпи от бирата си, беше студена и вкусна. Преглътна.
— Та… какво ти разправях… Жена ми се тревожи за Баби… защото нали знаеш, че тя тази година завършва и… чака я матура…
— Знам, знам. Разбрах и за ония ядове с даскалицата.
— А, така ли…
— Всичко ще се оправи.
— Много се надявам… — Господин Джервази надигна халбата, мислейки с болка за десетте милиона, с които се раздели.
Степ пък мислеше за кученцето на Джачи.
— Ще видиш, нещата ще си дойдат на мястото, тая няма да досажда повече на дъщеря ти. Проблемът е решен, гарантирам ти.
Клаудио се помъчи да се усмихне. Как да му каже, че проблемът сега е той?
Нахълтаха някакви момчетии, две от тях веднага забелязаха Степ и се насочиха към него.
— Здрасти, копеле! Къде се загуби? Ако знаеш как сме те търсили… Дължиш ни реванш!
— Имам работа.
— Шубе те е, а?
— Тоя пък, я не ми се отваряй, от какво да ме е шубе?! Не стига, че ви съдрахме задниците…
— Хайде, хайде, взе парите и дим да те няма. Пък и с последната топка извади късмет.
— Ти се благодари, че го няма Поло, иначе ей сега пак ще те спукам.
Двете момчета не изглеждаха много убедени, но се отдалечиха към бара. После си казаха нещо и се засмяха.
Степ се ядоса.
— Клаудио, ти играеш ли билярд?
— Едно време играех, даже много ме биваше. Но не помня откога не съм хващал щека.
— Слушай, трябва да ми помогнеш. Аз тия и сам мога да ги размажа, ама с теб ще е по-добре.
— Остави това. Дойдох, за да поговорим.
— После пак ще говорим.
„Е, какво пък, може би след партия билярд ще е по-лесно… Обаче ако загубим?“ — Клаудио предпочете да не мисли за такъв вариант.
— Хайде, Антонио, отваряй масата! — подвикна Степ.
— И с кого ще играеш, с оня ли? — Едно от момчетата посочи бащата на Баби.
— Да, защо? Не ти ли харесва?
— Ама после да не кажеш, че си загубил, защото го е нямало Поло!
— Аз вас двамата мога да ви бия и сам.
Те се спогледаха и пак се разсмяха.
Лицето на Степ изведнъж стана сериозно:
— Искате ли да увеличим залога? Хайде, слагаме двеста хиляди. Обаче само една игра, защото нямам време.