Три метра над небето
- Автор: Моча Федерико
- Год: 2013
- Язык: болгарский
- Год: ИК „Skyprint 04“
- ISBN: 978-954-390-100-5
- Переводчик: Нели Раданова
- Жанр: Современные любовные романы
Электронная книга - «Три метра над небето». Краткое содержание книги:
Всъщност не е трудно да се разбере защо книгата на Федерико Моча завладява сърцата на милиони тийнейджъри по света. „Лошото момче“ Степ и ученичката Баби живеят в различни светове, но когато се срещат експлозията избухва — груба и същевременно безкрайно нежна. Защото само любовта може да те накара да забравиш всичко останало… и да се почувстваш три метра над небето.
Остави я така, насред залата, пребледняла, сякаш още постара, отколкото беше.
Джачи връхлетя при директорката, поиска разрешение да си тръгне и изтича до апартамента си, но я достраша да влезе. Отключи и пристъпи плахо. Никакъв шум. Нищо. Обиколи всички стаи, викаше го по име… Накрая се стовари в креслото.
— Лошо ли ви е, госпожице? — Портиерът изникна на прага. — Толкова сте пребледняла! Вижте, днес дойдоха две момчета, изпратили сте ги да разходят Пепито. Аз им отворих. Добре направих, нали?
Джачи го гледаше втренчено и сякаш не го виждаше. После — примирена, изпълнена с мъка — бавно кимна с глава. Отиде в кухнята да си приготви нещо за ядене. Отвори хладилника. До салатата й стоеше малка паничка с вечерята на Пепито.
Тогава учителката рухна на един стол и се разрида безутешно. Вече беше загубила всичко.
47.
Този следобед Паоло излезе по-рано от работа. Прибра се вкъщи щастлив и доволен, но го посрещна мощен кучешки лай. Докторът изтича стреснато в хола. Бял италиански шпиц махаше с опашка върху турския му килим. На пода седеше Поло с дървена лъжица в ръце.
— Готови, старт! Той подхвърли лъжицата върху дивана отсреща, но кученцето дори не погледна натам. — Мамка му, защо не я гони? Нещо не е наред. Взехме си тъпо куче.
— Не виждаш ли, че не е научено! — ядоса се Степ. Тогава видя брат си. — О, здрасти, Па. Много рано си идваш днес!
— Какво прави това куче в дома ми?
— Ново е. Ще го гледаме с Поло. Харесва ли ти?
— Изобщо не ми харесва.
Той се приближи до дивана — целият беше в бели косми.
— Хайде стига, нали ще живее в моята половина от къщата.
— Какво?! Твоята половина?
Кучето започна да лае възторжено.
— Виждаш ли, то е съгласно.
— Дума да не става. — Паоло излезе ядосан от хола.
Тогава Поло подвикна след него:
— Слушай, Паоло! Ще го взема аз… срещу ония триста хиляди, дето ти ги дължа…
Счетоводителят се появи на вратата.
— Дадено. Бездруго тия пари нямаше да ги видя, поне ще махнеш противното псе от тук. Между другото, Степ, мога ли да знам какво е станало с маслените бисквити?
— Ами… може да ги е изяла Мария.
— Брей, тая Мария, само бели прави! Дай тогава да я уволним!
— Дума да не става! — намеси се Поло. — Мария е страхотна жена. Какъв ябълков пай знае да прави!
— Аха, значи ти си го изял! Сигурен бях…
Степ погледна часовника.
— Я виж колко късно стана! Аз излизам.
Поло тръгна след него.
— Ами кучето?! — извика отчаяно Паоло.
— Ще мина да си го взема…
— Виж какво, или го вземаш сега, или ми връщаш парите.
Вратата се затвори. Паоло погледна кучето — стоеше там, насред хола, и въртеше опашка. Странно, още не се беше изпишкало на килима. Той отвори коженото си куфарче и извади поредния пакет бисквити. Огледа се. Къде да ги скрие? В малкото шкафче, където стоят пликовете за писма. И без това в тази къща никой не пише писма. Като се надигна, видя, че кучето го наблюдава. „Може би нарочно ми го оставиха! Има кучета търсачи на трюфели, а това сигурно е търсач на бисквити.“
За момент си помисли, че новото скривалище не е чак толкова сигурно.
48.
Летяха с тъмносинята хонда, студеният вятър брулеше лицата им.
— Как мина днес?
— Страхотно! Имахме два свободни, Джачи не дошла на работа поради семейни проблеми. То на нас ни идва нанагорно с нея, представям си какво му е на семейството й…
— Вече няма да е така, ще видиш. Имам предчувствие.
Баби смени темата:
— Сигурен ли си, че няма да ме боли?
— Абсолютно. Нали видя моята каква е голяма. Ако болеше, досега да съм умрял! А на теб ще ти направят съвсем мъничка. Даже няма да усетиш. Ето, стигнахме.
Повървяха по една тясна уличка, обсипана с пясък от близкия плаж. Бяха във Фреджене. „Ами мама и татко? Какво ще кажат, ако я забележат? Трябва да е на скрито място. Къде, къде… На някое доста скрито място, но не съвсем, защото татуировчикът ще го види.“
Степ се усмихна.
— Още се чудиш къде…
— Още си мисля я!
— Хайде де, моята нали ти хареса! А и Палина си има.
— Да, ама тя си я направи вкъщи, сама.