Хилядният етаж [bg]

Корд беше спрял да говори и я наблюдаваше в очакване, очевидно чакаше отговор.

— Ооо — откликна стреснато тя. — Това е толкова… ами…

Корд отпусна ръка върху нейната.

— Какво става?

Тя преплете пръсти с неговите. Не й беше приятно, че не може да бъде напълно откровена с Корд. Беше хваната в капана на лъжите, които бе разправяла, а те се трупаха една върху друга, като старата парти игра, в която трупаш плочки, докато не се катурнат.

— Арестували са един приятел. Днес ходих да го видя в затвора — призна тя. Каза колкото можа от истината. — Просто съм малко притеснена.

— Жалко — каза Корд. Райлин сви безпомощно рамене. — Защо са го арестували?

— Разпространяване на наркотици.

— Виновен ли е?

Защо нещо във въпроса накара Райлин да настръхне.

— Мисля, че да — заяви тя.

— Ами…

— Ти просто не разбираш. Нямаш представа какво е на долните етажи на Кулата, че понякога се налага да правиш неща, които не искаш! Просто защото нямаш избор!

— Винаги имаш избор — отвърна тихо Корд.

Тя се изправи рязко, затвори албума и го върна на полицата, разумът й казваше, че Корд е прав. Поради някаква причина тя бе все още разстроена.

— Много съжалявам. — Корд се приближи и я прегърна отзад. Имала си труден ден. Не исках да… Извинявай.

— Добре съм — опита се да протестира Райлин, но не помръдна.

Останаха така известно време, без да кажат и дума. Имаше нещо странно успокояващо в тази тишина. Най-сетне Корд отстъпи назад.

— Прегладнял съм — заяви в опит да разсее напрежението. — Какво да поръчаме?

— Винаги ли поръчваш?

— Бих ти предложил да ти сготвя, но уменията ми в кухнята се ограничават до замразени нудълс и очевидно възможността да се изложа.

— Заслужаваше онзи шамар — заяви Райлин, но се усмихна при спомена. Онази случка й се струваше толкова отдавна.

След като се нахраниха — Райлин настоя да сготви, дори уви печеното пиле в бекон, нещо, което никога не можеше да си позволи у дома, — тя се сгуши на канапето в хола. Трябваше да си върви. Криса щеше да се прибере скоро; цяла седмица имаше тренировки до късно, защото наближаваше щатският турнир. Райлин обаче бе изцедена от целия калейдоскоп от емоции, които бе изпитала днес. Трябваше да си почине, поне за минутка.

— Искаш ли да останеш? — попита Корд и обичайната му самоувереност се стопи. Райлин знаеше какво я пита. Все още не можеше да направи тази крачка.

— Трябва да се прибера — отвърна тя и се прозя. — Може ли… само за пет минутки… — И се отпусна на възглавницата. Корд понечи да излезе, но Райлин усети, че не иска той да си тръгва. — Чакай — спря го сънено тя.

Той се настани до нея и Райлин се измести така, че гърбът й се опря на гърдите му. Дишането й стана по-спокойно.