Хилядният етаж [bg]

— Скоро ще го доведат — каза й надзирателят и се приведе уморено над таблета си.

Райлин влезе в боядисана в бяло стая, празна, освен метри маси и столове, занитени към земята. Имаше нещо странно в стените: те почти блестяха и Райлин се запита колко са здрави. Сигурно бяха направени от онова поляризирано стъкло, което изглеждаше матово от едната страна, но е прозрачно от другата, така че полицията да наблюдава разговорите на затворниците. Настани се на стол на средната маса, най-далече от стените и сложи плика върху металния плот.

Намести се, докато се опитваше да намисли какво ще каже на Хиръл, когато дойде. Беше безобразно жестоко да скъса с него, когато му е най-тежко. Само че тя не издържаше повече, не можеше да е с Корд, преди да приключи с Хиръл. Сигурно така се беше чувствал Хиръл, докато бе работил по асансьорите: висял е, без да смее да си поеме дъх, понеже само една погрешна стъпка е щяла да съсипе всичко.

Стената срещу нея се плъзна и се разтвори. Райлин вдигна глава и видя как Хиръл се олюля напред, ръцете му бяха с белезници; два цилиндрични робота се плъзгаха до него на невидими колелца. Беше с противен оранжев гащеризон и задължителните бели гуменки, косата му бе обръсната. Без момчешките къдрици изглеждаше по-корав, по-мрачен и най-важното — изглеждаше виновен, осъзна Райлин. Което си беше самата истина.

— Хиръл — каза тя тихо, докато той сядаше срещу нея. Магнитни скоби изщракаха от краката на стола, за да обхванат глезените му. — Държиш ли се?

— Как, според теб, да се държа? — сопна й се той и Райлин се ококори. — Извинявай — побърза да прошепне той и се превърна в онзи Хиръл, когото познаваше, в момчето, в което се беше влюбила преди време. — Просто е много трудно.

— Разбира се — отвърна съчувствено тя и си спомни какво бе казал охранителят. — Дойдоха ли вашите да те видят? — Искаше й се да мине направо на въпроса, но просто не можеше да скъса с него на мига, не и тук.

— Нашите ли? — Хиръл посегна към плика и започна да прехвърля подаръците.

— Охраната каза, че си имал двама посетители днес.

— Не бяха нашите. — Захапа една сладка, без да я поглежда.

Стомахът я присви. Запита се дали не е бил Ви или някой друг забъркан в цялата тази каша. Не искаше да знае. Май щеше да е най-добре да говори по същество.

— Слушай, Хиръл…

— Рай — прекъсна я той. — Трябва да направиш нещо за мен.

Навремето тя щеше да се съгласи на мига, но сега вече знаеше каква може да е молбата му, така че попита предпазливо:

— Какво?

— Трябва да ми помогнеш да си платя гаранцията.

Тя се разсмя, щом чу нелепата молба, но Хиръл се намръщи и тя млъкна. Господи! Той говореше сериозно.