Хилядният етаж [bg]

— Хиръл, моля те…

— Да не би да искаш да остана тук? Това ли е? — изръмжа той и лицето му се наля с кръв.

— Не, разбира се, но…

— По дяволите, Рай! — Хиръл стовари юмрук върху масата. Райлин отскочи отзад, но той стисна китката й в желязна хватка.

— Ще го направиш заради мен, нали? Така правят хората, които имат връзка. Помагат си, защитават се. Ти ще ми помогнеш да изляза оттук, защото си ми гадже. — Каза думата като ругатня. — И след като си ми гадже, аз ще защитавам твоите тайни.

— Моите тайни ли? — прошепна Райлин.

— Онова, което си взела от Корд. Обичам те, Райлин. Никога няма да те издам, колкото и пъти да ме питат.

Райлин имаше чувството, че са я изритали в гърдите. Той я заплашваше с откраднатите Стъпалца. Тя премести поглед към стените и усети, че й се вие свят. Дали ченгетата чуваха всичко това?

— Казах ти, че не съм достатъчно важен, за да ни подслушват — обясни Хиръл, прочел мислите й. Облегна се назад и пусна ръката й. Райлин я сви в скута си. Беше я стискал толкова силно, че пръстите й бяха изтръпнали.

— Добре, ще помогна — изрече тя с усилие. Нямаше друг избор.

— Разбира се, че ще го направиш.

Райлин отпусна ръце на масата. Имаше чувството, че в стаята няма въздух. Стените я притискаха, сякаш тя беше затворничката.

Не можеше да се раздели с Хиръл. Все още не. Трябваше остане с него, докато тази работа не отмине и не го извади затвора.

— Сега ела да ме целунеш — нареди той и кимна към окованите си глезени. Райлин стана послушно и заобиколи масата. Понечи да докосне внимателно устните му, но той се пресегна и я сграбчи насила, устните му бяха твърди и почти я нараниха.

След малко тя се отдръпна. Имаше чувството, че замръзва.

— Трябва да се прибирам — каза тя, обърна се и тръгна към охраната и изхода.

— До скоро! — подвикна след нея Хиръл.

Няколко минути Райлин вървя, без да знае накъде. Грозната заплаха на Хиръл не спираше да се повтаря в ума й. Най-сетне тя спря и се обгърна с ръце, все още разтреперана.

Беше застанала на входа за линия А, която отиваше право в апартамента на Корд. Защо не, реши тя; той нямаше да се прибере скоро. Щеше да е приятно поне за кратко да избяга в безопасния свят на Корд на горните етажи, където нямаше изнудване.

След няколко часа Райлин се беше сгушила на едно кресло в библиотеката на Корд, пуснала холограма на огъня в камината и със стар албум на майка му в скута си. Чу шум на вратата.

— Корд, извинявай — започна тя и вдигна поглед. Пред нея беше Брайс. Не знаеше, че се е върнал.

— Май работиш усилено — провлечено каза той.

— Корд ми позволява да си почивам — отвърна тя. Знаеше много добре как изглежда отстрани, сякаш се е настанила като у дома си. Знаеше го и той.

Брайс вдигна примирено ръце.

— Не съм аз човекът, който да критикува. И аз обичам работа с облаги.

— Не знам какво имаш предвид — отвърна Райлин. Той пристъпи напред и тя се отдръпна, притисна албума към себе си като щит. — Виж, ти…