Червена мъгла [bg]

— Интересно е да видим колко пари има в сметката й и какво е купувала напоследък — предлагам.

— Добра идея.

На бюрото виждам и джобен речник и две книги от библиотеката. Уърдсуърт и Кийтс. Остава ми само леглото. Клякам до него, отмествам одеялото и чаршафа, като внимавам да не докосвам краката на Катлийн Лоулър. Лявото ми рамо се допира леко до бедрото й, което е топло, но не така топло, както на жив човек. Тя изстива с всяка изминала минута.

Отварям металната кутия, пълна с различни лични вещи. Рисунки и поезия, семейни снимки, включително няколко на изключително сладко русо момиченце, което става все по-красиво с течение на годините. После внезапно се превръща в изкусителна с прекалено тежък грим, съблазнително тяло и мъртви очи. Намирам снимката на Джак Филдинг, която дадох на Катлийн вчера. Сложена е при останалите, сякаш и той е от семейството й. Има и няколко негови младежки снимки, които са овехтели и оръфани по краищата, сякаш са били докосвани прекалено често.

Не намирам други дневници, но виждам марки от петнайсет цента и листове, украсени с балони и цветя. Странен избор за затворничка. Вероятно са й оставени от някого, който ги е използвал за покани за рожден ден или друго празнично събитие. Едва ли ги продават в затворническия магазин, но е възможно Катлийн да ги е запазила от минали времена, преди да я арестуват за убийство в пияно състояние. Може би това е обяснението и за марките от петнайсет цента, на които е изобразен плаж с бял пясък, чадър в жълто и червено под яркосиньо небе и чайка, летяща нависоко.

Последният път, когато платих петнайсет цента за марка, бе поне преди двайсет години, а от това следва, че Катлийн ги е пазила по специална причина или някой й ги е изпратил. Спомням си думите й, че не й било лесно да си плати марките. Първоначално картончето е съдържало двайсет марки, но горните десет липсват. Вземам тънката купчина листове от бюрото и ги вдигам към светлината. Не откривам по тях следи, оставени от писане по лист, който е бил отгоре. Опитвам и с листовете с балони. Накланям ги в различни посоки, докато разчитам вдлъбнатините, които са сравнително дълбоки и ясни: датата, 27 юни, и поздрава „Скъпа дъще“.

— … да, защото бих искал да попитам какво точно е правила — чувам Калин да казва на Тара Грим пред отворената врата на килията. — Обяснили са ви, че тя се е разхождала навън в продължение на един час. Цял час. Добре. Благодарен съм за информацията, но държа да я чуя и от надзирателката, която е присъствала там. Пила ли е вода? Колко? Колко често си е почивала? Оплаквала ли се е от виене на свят, слабост в мускулите, главоболие или гадене? И въобще оплаквала ли се е?

— Попитах за всичко това и ви го предадох дума по дума — отговаря Тара Грим с кроткия си мелодичен глас.

— Съжалявам, но това не е достатъчно. Настоявам да доведете надзирателката тук или да ни заведете при нея. Трябва да говоря с нея лично. Бих искал да видя и клетката за разходки. Ще бъде чудесно, ако можем да свършим работата сега, за да откараме трупа в моргата без повече отлагане.