![Обичай ближния си [bg] - Читать Любимую Русскую Полную Книгу 👉 Read-E-Book.com](/uploads/posts/books/9/1/8/7/obichaj-blizhniya-si-bg-download.jpg)
Обичай ближния си [bg]
- Автор: Ремарк Эрих Мария
- Год: 1998
- Язык: болгарский
- Год: Димант
- ISBN: 954-8472-72-4
- Переводчик: Борис Любенов
- Жанр: Современная русская и зарубежная проза
Электронная книга - «Обичай ближния си [bg]». Краткое содержание книги:
Най-после откри, че стаята е изпразнена, четчиците, стъклениците с крем бяха изчезнали от стъклената лавичка пред огледалото, вратичката на гардероба беше полуотворена, за да покаже липсата на светлите рокли, гардеробът зееше със своята черна паст. В стаята беше останало само отслабващо дихание на парфюм, което му причиняваше мъка. Той намери писмото и се почуди тъпо как не го е забелязал досега, защото то беше оставено насред масата.
Поколеба се, преди да го отвори. Знаеше предварително всичко… Защо да го отваря? Най-сетне разкъса плика със забравен фуркет, който му се мярна на стола, и прочете писмото, чиито думи не можеха да преминат през ледената кора около мозъка му, те си оставаха мъртви като изрази от вестник или книга, случайни слова без каквато и да е връзка със самия него. Фуркетът в ръката му беше много по-жив.
Седеше неподвижно, очаквайки страданието. Изненада се, че то не настъпва. Чувстваше само някакво безкрайно униние като унеса преди заспиване след голяма доза бром.
Той стоя дълго така, гледайки втренчено ръцете си, неподвижни като мъртви бели животни, като бледи морски чудовища с пет отпуснати пипала. Тези ръце не бяха вече негови. Никоя част от тялото му не беше вече негова. Това тяло беше чуждо, с втренчен навътре поглед, наблюдаващ вцепеняването, което се проявяваше само с леки потръпвания от време на време.
Най-после той стана и се върна в стаята си. Видя оставените на масата вратовръзки. Извади ножици и започна да ги реже една след друга на правилни ивици. Не пускаше парченцата на пода, а ги събираше внимателно в шепа и после ги нареди на масата в разноцветни купчинки. Внезапно разбра какво прави и прекрати това несъзнателно занимание, като остави ножиците на масата. После изведнъж забрави за тях. Прекоси сковано стаята и седна в един ъгъл. Остана там свит, като търкаше ръце с уморено старческо движение, сякаш му беше студено, но вече не можеше да се стопли.
Глава четиринайсета
Точно когато Керн хвърляше последните кибритени клечки нагоре, една ръка хвана рамото му.
— Какво има?
Той трепна, обърна се и видя униформа.
— Нищо — заекна Керн. — Извинете. Това беше само глупава игра, нищо повече.
Полицаят го изгледа внимателно. Не беше същият, който го бе арестувал в дома на Амерс. Керн погледна тревожно към прозореца. Рут не се виждаше вече. Може би не бе забелязала нищо, навън беше много тъмно.
— Наистина се извинявам — каза весело той и се опита да се усмихне безгрижно. — Играех си. Сам виждате, че в това не може да има никаква вреда. Няколко клечки кибрит, с които се опитвах да запаля цигара. Понеже не можех да я запаля, драснах пет-шест клечки наведнъж и за малко да си изгоря пръстите.
Той се засмя, махна с ръка и се приготви да тръгне. Но полицаят не го пусна.
— Още една минута. Вие не сте швейцарец, нали?
— Защо мислите така?
— Личи си по говора ви. Защо лъжете?
— Не лъжа — отговори Керн. — Просто исках да разбера как отгатнахте веднага.
Полицаят го погледна недоверчиво.
— Може би ще трябва… — промълви той и извади батерийката си. И каза внезапно, със съвършено различен тон: — Слушайте, познавате ли хер Амерс?
— Не съм чувал това име — отвърна Керн колкото може по-спокойно.
— Къде живеете?
— Пристигнах тази сутрин. И мислех да си потърся хотел. Можете ли да ми препоръчате нещо не много скъпо?
— Най-напред ще дойдете с мен. От хер Амерс има официално оплакване срещу лице, което прилича напълно на вас. Най-напред ще проверим тази работа.
Керн тръгна. Той се проклинаше, че не е бил по-внимателен. Полицаят сигурно бе обут с гумени обувки.
Керн бе прекарал една спокойна седмица и сигурно оттам дойде бедата. Започнал бе да се чувства в безопасност. Огледа се бегло, за да види има ли възможност да избяга, но пътят им беше много къс: само след няколко минути стигнаха в участъка.
Полицаят, който го бе изпуснал първия път, пишеше на една маса. Керн се обнадежди.
— Този ли е? — попита полицаят, който го беше въвел.
Първият полицай хвърли бърз поглед към Керн.
— Възможно е. Не съм сигурен. Много тъмно беше.
— Ще отида да повикам Амерс тогава. Той ще го познае.
И излезе.