Обичай ближния си [bg]

Щайнер тръгна към фургона. Изсъхналите листа шумяха под стъпките му. Нощта висеше безмълвно и равнодушно над гората. Откъм стрелбището се чуваше звънтенето на чуковете. Няколко лампи се люлееха покрай полуразглобената въртележка.

Щайнер отиваше да се сбогува с Лило. Тя щеше да остане във Виена. Нейните документи за самоличност и разрешително за работа бяха валидни само за Австрия. Но тя не би тръгнала с него, дори да беше възможно.

С Щайнер бяха случайни другари, събрани по волята на съдбата — и двамата знаеха това.

Лило нареждаше трапезата в циганския фургон. Тя се обърна, щом го видя, и каза:

— Имаш писмо.

Щайнер го взе и погледна марките.

— От Швейцария е. Предполагам, че е от нашето момче.

Той скъса плика, прочете писмото и каза:

— Рут е в болница.

— Какво й е? — попита Лило.

— Възпаление на дробовете. Но изглежда, че не е нещо сериозно. Били в Муртен. Малкият й давал всяка вечер светлинни знаци през прозореца. Ще ги срещна може би, ако мина през Швейцария.

Щайнер прибра писмото във вътрешния си джоб.

— Надявам се, че малкият ще съумее да нареди работите, за да се намерят отново.

— Ще успее — каза Лило. — Много е научил вече.

— Да, но все пак.

Щайнер искаше да обясни на Лило, че ще е трудно за Керн, когато Рут бъде изписана от болницата и изпратена под стража до границата. После се досети, че самите те се виждат тази вечер за последен път и ще е по-добре да не говори за хора, които се надяват да останат завинаги заедно или поне да се срещнат пак.

Той отиде към прозорчето и погледна навън. Работниците опаковаха под светлината на карбидни лампи лебедите, конете и жирафите от въртележката и ги завиваха в сиви платнища. Животните бяха изправени или положени на земята като че някаква бомба неочаквано бе разрушила щастливия им съвместен живот. Двама работници седяха в една откачена гондола и пиеха бира направо от бутилките. Бяха захвърлили палтата и шапките си на рогата на един бял елен, облегнат до някакъв сандък с широко разтворени крака, сковани сякаш във вечен бяг.