Обичай ближния си [bg]

— Моите поздравления, Голдбах! — каза Щайнер. — За пръв път работихте наистина добре. Бяхте спокоен, уверен, без да правите грешки. Посочването на скрития часовник беше наистина първокласно. А това беше действително трудна задача.

Голдбах го погледна признателно.

— Сам не зная как се случи. Просто снощи като че ме обзе някакво вдъхновение. Ще видите, ще ви стана добър помощник. Ще измисля може би и нови хитрости.

Щайнер се засмя.

— Елате да пийнем нещо по този случай. — Той извади едно шише кайсиева ракия и наля две чаши. — Наздраве, Голдбах.

— Наздраве. — Голдбах глътна питието и остави чашата си. — Извинете — каза той, — но съм отвикнал да пия. Бих желал да си отида, ако нямате нищо против.

— Разбира се. Свършихме за днес. Но няма ли да си доизпиете чашката?

— Да, благодаря. — Голдбах я доизпи послушно.

Щайнер му стисна ръка.

— И недейте измисля много хитрувания. Защото ще ме объркате с тях.

— Няма, няма.

Голдбах тръгна бързо по булеварда към града. Беше му леко, сякаш бе разтоварил тежко бреме от плещите си. Но тази лекота беше нерадостна, сякаш костите му бяха изпълнени с въздух, а волята му беше неуловима пара, изложена на силата на всеки подухващ ветрец.

— Тук ли е жена ми? — попита той прислужницата още от вратата.

— Не — отговори момичето със смях.

— Защо се смееш?

— Защо да не се смея? Забранено ли е?

Голдбах я погледна разсеяно.

— Просто не съм очаквал такова нещо — каза той. — Смей се.

Тръгна по тесния коридор към стаята си и се ослуша пред междинната врата. Не чу нищо. Среса грижливо косата, оправи костюма си и почука на вратата, макар да знаеше, че жена му не е в стаята си.

„Може да се е върнала междувременно и момичето да не я е видяло“, помисли си той. Почука пак. Никой не отговори. Той натисна предпазливо дръжката на вратата и влезе. Лампата пред тоалетната масичка светеше.

Погледна я както моряк поглежда фар и си каза: „Сигурно ще се върне скоро, иначе лампата не би светила“.

Той чувстваше вече в пустата си душа, в сивата пепел, пръсната във вените му, че тя няма да се върне. Чувстваше го подсъзнателно, но мисълта му се държеше здраво, с упоритостта на всеки изплашен човек към безсмислените думи като към греда, която ще го спаси от порой. „Сигурно ще се върне, иначе не би оставила лампата да свети…“