Обичай ближния си [bg]

— Обществото на народите разисква две години дали трябва да ни даде документи за самоличност — отговори търпеливо Керн. — Всяка представена там страна се опитва да ни отхвърли към друга. Това ще продължава вероятно още няколко години.

— А дотогава…

— Дотогава… сам виждате.

— Но, боже мой — каза неочаквано и безпомощно съдията с мекия си швейцарски говор. — Това е ужасен проблем! Какво ще правите?

— Не зная какво ще правим ние, бежанците, изобщо. По-важно е какво ще правя аз.

Съдията изтри с ръка лъскавото си лице и погледна Керн.

— Аз имам син — каза той, — който е почти на вашата възраст. Ако би трябвало да си го представя гонен отвсякъде, без никаква друга вина, освен тази, че се е родил…

— Аз имам баща — каза Керн. — Ако можеше да го видите…

Той погледна към прозореца. Есенното слънце бе огряло спокойно една ябълка, натежала от плод. Навън беше свободата. Навън беше Рут.

— Бих желал да запитам нещо — каза след кратко мълчание съдията. — То не е във връзка с делото ви. Но бих желал все пак да ви задам този въпрос. Вярвате ли още в нещо?

— Да, вярвам в свещения егоизъм. В безсърдечието. В лъжите. В безчовечността.

— От това именно се страхувах. Какво друго може да се очаква?

— И не само в това — отговори спокойно Керн. — Вярвам и в добротата и в другарството, в любовта и съпричастността. Срещал съм ги много по-често от всеки друг, който води спокоен живот.

Съдията стана и заобиколи тежко стола си, за да се озове пред Керн. После промълви:

— Радвам се да чуя тези думи, бих искал да направя нещо за вас!

— Не можете да направите нищо — каза Керн. — И аз съм научил вече нещичко от законите, а имам и приятел, който е специалист в това отношение. Изпратете ме в затвора.

— Ще ви задържа за разследване и ще изпратя делото на по-горна инстанция.

— Ако има изгледи за намаление на наказанието — добре. Но ако ще бъде удължено, предпочитам да отида в затвора.

— Ще се погрижа да няма забавяне.

Съдията извади дебел портфейл от джоба си.

— Мога да ви помогна само по този начин — каза неуверено той и извади една сгъната банкнота. — Безкрайно съжалявам, че не мога да сторя нищо повече за вас.

Керн взе парите.

— Това е единствената истинска помощ — отговори той и си помисли: „Двайсет франка. Какво щастие! Ще стигнат на Рут до границата“.