Шогун

Птицата беше женска, от породата сокол — скитник, и бе в разцвета на силите си. Соколарят, кокалест стар самурай, бе коленичил и я държеше, като че беше от фино стъкло. Торанага сряза счупеното перце, потопи миниатюрна бамбукова клечка в шишенце с лепило, грижливо я пъхна в кухата среда на перото, след което внимателно настави отрязаната част в другия край. Дълго нагласяше перото, докато остана доволен, и го завърза с копринен конец. Дребните звънчета на крачето на птицата звъннаха мелодично и той нежно започна да я успокоява.

Йоши Торанага, господар на Кванто — Осемте провинции, глава на рода Йоши, главнокомандуващ Източните армии, председател на Съвета на регентите, беше нисък шкембест мъж с голям нос. Веждите му бяха гъсти и черни, а мустаците и брадата — посивели и редки. Но най-силно впечатление правеха очите му. Беше петдесет и осем годишен и много як за възрастта си. Облечен бе в семпло кимоно — обикновена кафява униформа с памучен пояс. Но като мечовете му нямаше втори в света.

— Готово, красавице — каза той нежно, като на любима. — Сега отново си цяла — целеничка. — Той поглади с перо соколицата, кацнала на непокритата с ръкавица ръка на соколаря, а тя потрепера и доволно започна да се чисти с човката си. — До една седмица ще можеш да летиш.

Соколарят се поклони и излезе.

Очите на Торанага се обърнаха към двамата мъже до вратата.

— Добре дошъл, Железен юмрук, приятно ми е да те видя — рече той. — Това ли е вашият знаменит варварин?

— Да, господарю.

Хиромацу се приближи, като остави мечовете си до вратата, както беше обичаят, но Торанага настоя да си ги вземе.

— Ще се чувствувам неудобно, ако не са в ръцете ви — поясни той.

Хиромацу му благодари. И въпреки всичко остана на пет стъпки разстояние. Според обичая никой не можеше безнаказано да се приближи въоръжен до Торанага. В предната редица на охраната се намираше Усаги, любимият зет на Хиромацу. Беше женен за внучката му. Той му кимна с глава. Младежът се поклони дълбоко, щастлив, че са го забелязали. Може би ще е добре да го осиновя, помисли си старецът и сърцето му се стопли при мисълта за първия правнук, който му дариха миналата година.

— Как е гърбът ви — загрижено попита Торанага.

— Добре е, благодаря, господарю. Но трябва да си призная — много съм доволен, че отново стъпвам по суша.

— Чух, че си имате нова играчка, с която да прекарвате свободното си време, а?

Хиромацу се засмя.

— Всъщност, господарю, за свободно време и дума не може да става. Тя ми действува като на млад козел.

Торанага се присъедини към смеха му.

— В такъв случай трябва да я възнаградим. Здравето ви е от голямо значение за мен. Мога ли да и изпратя нещо в знак на признателност?