Шогун
- Автор: Клавелл Джеймс
- Серия: The Asian Saga #1
- Год: 1983
- Язык: болгарский
- Переводчик: Жечка Георгиева
- Жанр: Исторические приключения
Электронная книга - «Шогун». Краткое содержание книги:
Шогун означаваше върховен военен диктатор. Само един от всички даймио можеше да притежава титлата и само негово императорско величество, божественият син на небето, живеещ в уединение в Киото заедно с императорското семейство, можеше да даде титлата.
С назначаването си шогунът получаваше абсолютната власт: печата и правата на императора.
Шогунът управляваше от името на императора.
— Не. Специално проверих. Само кракът и рамото, Родригес, вътрешни наранявания нямаш — поне така мисля.
— Кракът много ли беше зле?
— Морската вода го беше измила и почистила. И костта, и кожата са чисти.
— Поля ли го с бренди?
— Не, не ми разрешиха и ме изпъдиха. Но лекарят, изглежда, си знаеше работата. Твоите хора скоро ли ще се качат на кораба?
— Да, щом влезем в пристанището.
— Добре. Та за какво говореше? За Китай и Кантон?
— Сигурно прекалено съм се разбъбрил. Ще имаме достатъчно време за приказки.
Блакторн гледаше как здравата ръка на португалеца опипва запечатания пакет и се запита какво ли има вътре.
— Кракът ти ще се оправи. След една седмица ще стане ясно.
— Да, англичанино.
— Не мисля, че ще забере — не видях гной, мислите ти са ясни, значи мозъкът ти е наред. Ще се оправиш, Родригес.
— И все пак дължа ти живота си. — Португалецът потрепера. — Като се давех, мислех единствено за това: как раците ще ми изядат очите. Чувствувах ги вътре в себе си. За трети път вече се давя и всеки път е по-зле и по-зле.
— На мен пък четири пъти са ми потапяли кораба — трите пъти бяха испанци.
Вратата на каютата се отвори, капитанът се поклони и повика с пръст Блакторн да се качи горе.
— Хай. — Блакторн стана. — Нищо не ми дължиш, Родригес — каза той добродушно. — Ти ми вдъхна живот и надежди, когато бях отчаян, и съм ти благодарен за това. Така че сме квит.
— Възможно е, но чуй, ще ти кажа една истина, като частична отплата: никога не забравяй, че японците имат шест лица и три сърца. Това е тяхна поговорка — че човек имал едно лъжливо сърце в устата си, за пред целия свят, второ в гърдите си, за близки приятели и за семейството си, и трето — истинско, тайно, за което не знае никой освен самия него, скрито господ знае къде. Ти не можеш да си представиш колко са коварни и порочни.
— Защо съм му на Торанага?
— Не знам. Кълна се в Девата — не знам. Ако имаш възможност, ела да се видим.
— Добре. Желая ти скорошно оздравяване, испанецо.
— Върви по дяволите.
Блакторн му се усмихна — открито и искрено — и излезе на палубата. Отново му се зави свят при вида на Осака — нейните размери, мравуняците хора, огромната крепост, извисяваща се над целия град. От вътрешността й се издигаше високо нагоре централната кула, висока седем или осем етажа, като всяко ниво завършваше с извит нагоре остър покрив. Керемидите бяха позлатени, а стените — сини.
Торанага сигурно е вътре, помисли си той и изведнъж усети как в стомаха му засяда ледена буца.
Закрита носилка го отнесе в една голяма къща. Там го изкъпаха, поднесоха му храна — неизбежната рибена чорба, сурова и варена на пара риба, малко мариновани зеленчуци и гореща билкова отвара. Вместо пшеничена каша му поднесоха купичка с ориз. Беше виждал ориз в Неапол. Този беше ослепително бял и много засищаше, но му се стори безвкусен. Стомахът му плачеше за месо и хляб — топъл, препечен хляб, намазан обилно с масло, телешки бут, пилета, бира и яйца…
На другия ден при него влезе една прислужница.
Дрехите, в които го беше облякъл Родригес, бяха изпрани, Тя го наблюдаваше как се облича и му помогна да обуе чифт нови таби. Отвън го чакаше чифт японски сандали. Ботушите му ги нямаше. Тя поклати глава, посочи сандалите и после закритата носилка, оградена от самураи. Водачът му махна да побърза.
Потеглиха веднага. Завесите бяха плътно спуснати. Мина цяла вечност, преди да спрат.
— Не трябва да се страхуваш — каза си той на глас и излезе.
Гигантската каменна врата на крепостта се оказа непосредствено пред погледа му. Беше монтирана в десетметрова назъбена стена, цялата в бастиони и външни укрепления. Огромната, обкована в желязо врата беше отворена, подвижната решетка бе вдигната високо. Зад нея се виждаше дървен мост, широк двадесет и дълъг двеста стъпки, прехвърлен над пълния с вода ров. Завършваше с подвижен мост и друга врата във втора, също толкова необхватна стена.
Наоколо пъплеха стотици самураи. До един бяха облечени в сиви униформи с пет малки кръгли емблеми — на ръкавите, от двете страни на гърдите и на гърба. Отличителният знак беше син и доколкото можеше да се види, изобразяваше цвете или нещо подобно.