Цар Плъх

— Само това ли каза?

— Само това; Петдесет и четвърта килия, четвърти етаж, след половин час. Хайде, ще се видим по-късно, Пит.

„Каква ли е пък тая работа сега?“ — зачуди се Питър Марлоу и побърза да намери Ларкин и Мак.

— Ти какво мислиш, Мак?

— Ами, момчето ми — внимателно подхвана Мак, мисля, че Царя няма да ни извика току-така и тримата, ако не е нещо важно.

— А как да влезем в затвора?

— Трябва да измислим оправдание — предложи Ларкин — в случай че ни хванат. Грей положително ще разбере и ще вдигне пара. Най-добре да се вмъкнем един по един. Аз винаги мога да кажа, че отивам да видя някой от австралийците, дето са там. А ти, Мак?

— Там има няколко момчета от Малайския полк. Тръгнал съм им на гости, и толкоз. Ти, Питър?

— Познавам едни летци вътре. Ще кажа, че искам да ги посетя. — Питър Марлоу се поколеба за миг. — Да отида първо сам, за да видя каква е работата, пък после да ви извикам.

— Не. Ако не на влизане, ще те видят като излизаш, и тогава въобще няма да те пуснат втори път. Не можеш да не се подчиниш, ако лично са ти забранили да влизаш. Не, по-добре да отидем всички. Но поотделно. — Ларкин се усмихна: — Ама мистерия, а? Чудя се, какво ли е станало?

— Дано не си създадем пак главоболия!

— О, момчето ми — обади се Мак: — Само дето си жив в тия времена, и това е главоболие. Няма да съм спокоен, ако не отида. Царя има приятели нависоко. Може да е научил нещо.

— А манерките?

Помислиха малко, после Ларкин наруши мълчанието:

— Ще ги вземем.

— Не е ли прекалено опасно? Искам да кажа, ако сме вътре в затвора и направят внезапна проверка, няма начин да ги скрием.

— Каквото има да става, ще става — каза Ларкин напълно сериозно. — Или ни е писано да ни хванат, или не.

— Хей, Питър — провикна се Юърт, като видя Питър Марлоу да излиза от бараката, — забрави си офицерската лента.

— А, благодаря. — Питър изруга наум и се върна до леглото. — Съвсем ми изхвърча от ума.

— И аз все я забравям. Ама човек трябва да внимава.

— Така е. Много ти благодаря.

Питър Марлоу се смеси с мъжете, тръгнали по пътеката покрай оградата. Упъти се на север, зави зад ъгъла и се изправи пред портата. Смъкна бързо лентата и изведнъж се почувства гол. Струваше му се, че всички лагерници, които го подминаваха или идеха насреща му се питат: „Защо ли е без лента тоя офицер?“ Бариерата при портала бе вдигната — мъжете се връщаха от работа. Повечето от тях бяха изтощени до смърт, тъй като теглеха огромни ремаркета с пънове за лагерните кухни, измъкнати с нечовешки усилия от блатата. Спомни си, че след един ден и него го чака същото. Вече бе свикнал с почти ежедневната работа на летището. Там се изкарваше сравнително лесно. Но събирането на дърва беше друго нещо и опасностите не бяха малки. Мнозина се нараняваха, защото помощни сечива нямаше. Мнозина си чупеха крак или ръка, или си чупеха глезен. За дърва бяха длъжни да ходят всички, всички що-годе здрави — и офицери, и войници, — по веднъж или два пъти седмично, защото кухните не спираха да димят, пък и справедливо беше тези, които могат, да работят и за онези, които не могат.