Цар Плъх

— А ти колко получаваш?

— Десет процента.

— Ако са само десет процента, справедливо е — отсъди Бръф.

— Десет са — каза Царя. Никога не би излъгал Бръф, макар че на него въобще не му влизаше в работата колко изкарва.

Бръф се пресегна и разбърка яденето.

— Ей, момчета, завря.

Всички се струпаха около тенджерата. Вярно, яхнията наистина вреше.

— Я по-добре да оправим прозореца. Ей, сега ще се разнесе оня ми ти аромат…

Сложиха едно одеяло пред зарешетения отвор и скоро килията се изпълни с ухание. Макс, Ларкин и Текс седнаха и се облегнаха на стената, приковали поглед в тенджерата. Питър Марлоу се настани от другата страна на леглото и тъй като бе най-близо до котлона, от време на време разбъркваше яденето.

Сосът тихо къкреше, малките зрънца изплуваха като новолуния на повърхността, после потъваха обратно в дълбините на тенджерата. Облак пара разнесе благоухание на истинско месо. Царя се наведе и пусна шепа местни подправки: куркума, карамфил, чесън — и ароматът стана още по-богат.

След още десет минути Царя пусна в тенджерата и зелена папая.

— Страшна е! — каза той. — Ако някой измисли как да суши папаята, цяло състояние може да натрупа. Такъв божествен вкус дава на месото!

— Малайците използват този плод открай време — отвърна Мак, но никой не го слушаше, а всъщност и той самият не се слушаше, защото наситеният, сладък дъх ги обгръщаше отвсякъде.

По гърдите, по брадичките, по краката и ръцете им се стичаше пот. Но те не усещаха нито потта, нито задухата. Разбираха, само че не сънуват, че тук, пред очите им се готви месо, и скоро, много скоро ги чака угощение.

— Откъде го намери? — попита Марлоу, без да се интересува в действителност. Просто трябваше да каже нещо, да разкъса тягостната тишина.

— Това е кучето на Хокинс — отвърна Цар а в главата му се въртеше една единствена мисъл: „О, боже, колко хубаво мирише! Божествено мирише!“

— Кучето на Хокинс ли?

— Искаш да кажеш Роувър?

— Неговото куче!

— Аз мислех, че е прасенце!

— Кучето на Хокинс?

— Боже господи!

— Искаш да кажеш, че това в тенджерата е Роувър? — смаян попита Питър Марлоу.

— Ами да — отвърна Царя. Беше му все едно, въпреки че тайната бе разкрита. — Щях да ви кажа след това, но какво толкова? Вече знаете истината.

Всички се спогледаха втрещени.

— О, майко божия! Кучето на Хокинс! — отново възкликна Питър Марлоу.

— Виж сега, какво значение има? — взе да го убеждава Царя. — Роувър беше най-чистото куче, което съм виждал. Много по-чисто от прасе. По-чисто дори и от пиле. А месото си е месо, не е ли така!

— Така е — присъедини се бързо Мак. — Нищо лошо няма в това да ядеш куче. И китайците ги ядат. Дори ги смятат за деликатес. Честна дума.

— Може — на Бръф му се повдигаше, — но ние не сме китайци! Пък и точно кучето на Хокинс!

— Чувствам се като канибал — рече Питър Марлоу.

— Мак е прав — отсече Царя. — Нищо му няма на кучешкото месо. Виж го как мирише само.