Цар Плъх

— Дръж здраво! — предупреди го Питър Марлоу. — Виж какво направи! Изпуснах поне стотина.

— Не се безпокой, има ги в изобилие — с отвращение каза Ларкин и хвана по-здраво варела.

Смрадта беше отвратително, но реколтата — богата. Не след дълго съдът се напълни. Най-дребната хлебарка бе поне четири сантиметра дълга. Ларкин захлупи варела и двамата се запътиха към болницата.

— Не е това представата ми за силна храна, но какво да се прави — рече Питър Марлоу.

— Наистина ли си ги ял на Ява, Питър?

— Естествено. Ти също. Само че тук, в Чанги.

— Какво? — едва не изпусна варела Ларкин.

— Нима смяташ, че ще разкрия на докторите такъв деликатес и източник на белтъчини, а за нас няма да помисля?

— Но нали се споразумяхме! — викна Ларкин. — Нали се уговорихме, ние тримата, че никой няма да готви гнусотии, без да пита другите.

— Аз казах на Мак и той се съгласи.

— Но аз не съм, по дяволите!

— Хайде, хайде, полковник! Не стига, че ги събирахме и ги готвехме тайно, а после те слушахме да хвалиш манджите, ами сега се оплакваш. Да не мислиш, че ние не сме гнусливи.

— Може, но следващият път искам да знам. И това е заповед, по дяволите!

— Слушам, сър! — захили се Питър Марлоу.

Отнесоха варела в кухнята на лечебницата — специалната малка кухничка, където готвеха за безнадеждно болните. Като се върнаха в бараката, Мак вече бе там. Кожата му имаше сиво жълт цвят, очите му бяха червени, ръцете му трепереха, но треската бе преминала. Той дори намери сили да им се усмихне.

— Радвам се, че се върна, друже — рече Ларкин и седна.

— И аз.

Питър Марлоу разсеяно извади малкото парцалче.

— А, между другото, това може да ти послужи за нещо — подметка той с нарочна небрежност.

Мак разви парцалчето без особен интерес.

— Боже господи! — извика Ларкин.

— Дяволите да те вземат, Питър! — ръцете на Мак се разтрепериха. — Какво искаш, да получа инфаркт ли?

Силно развеселен от вълнението на Мак, Питър Марлоу направи усилие и каза с безизразен глас:

— Не разбирам какво толкова се палите за тая дреболия.

После не можа да сдържи повече усмивката си и засия целият.

— Престани с идиотската си английска скромност! — Ларкин се опитваше да изглежда ядосан, но и той сияеше. — Откъде го докопа, друже?

Питър Марлоу сви рамене.

— Глупав въпрос.

— Извинявай, друже — досети се Ларкин.

Питър Марлоу не се съмняваше, че втори път няма да го питат за това. Много по-добре беше да не научават за селцето.