По-силна от магия

Шарлот й отвърна с колеблива усмивка.

— Аз… аз бих се радвала да отидем заедно.

Алис кимна.

— В такъв случай разбираме ли се, че ще отидем при доктора следващия петък, да речем в един часа?

Няколко секунди останаха мълчаливи с преплетени пръсти. Погледите им издаваха женско разбирателство, Шарлот, мълчаливо трепереща от страх, че надеждата и може да се окаже напразна, и Алис, която я успокояваше с тихата си сила.

Накрая Шарлот склони глава в знак на съгласие и из дърпа ръцете си.

— Това е много странно — промърмори тя и продължи да оправя полите на кринолина, — но понякога имам необяснимото чувство, че ти си по-голяма и по-мъдра от мен. Какво глупаво създание съм, нали? Особено като се има предвид, че изглеждаш почти шестнадесетгодишна. — Усмихна се и се изправи. — Ето. Съвършено. Сега вземи ветрилото и да отидем при Лус за последен оглед. Двамата със Стивън те очакват в кабинета му, за да изразят възхищението си.

С внезапно изстинали и треперещи ръце, Алис грабна ветрилото от тоалетната масичка и последва Шарлот. До като вървеше по коридора, отчаяно се опитваше да си припомни дворцовия протокол, който толкова старателно бе изучавала. За свой най-голям ужас не можа да си възстанови нито едно правило.

— Госпожице? Ще ми позволите ли дързостта да ви кажа, че изглеждате великолепно?

Алис вдигна глава. Беше Тидзъл. Примигна два пъти, изненадана, че се намира в подножието на извитата стълба. Кога се бе озовала тук?

Разстроена от внезапното пропадане в паметта й, тя все пак успя да се съвземе и да отвърне с усмивка на комплимента.

— Благодаря ти, Тидзъл. Но за външния си вид трябва да благодаря на госпожица Дийкин и… — махна с ръка към Шарлот и се усмихна — на лейди Гласънбъри.

Тидзъл се засмя по момчешки.

— Техните усилия само са позлатили прекрасната лилия на вашата напъпила красота.

— О, Тидзъл! Не знаех, че си поет! — засмя се Шарлот.

За изумление на Алис внушителният иконом също избухна в смях. Е, този смях приличаше по-скоро на ръждясало кудкудякане, но все пак си беше смях.

— Само когато съм вдъхновен от подобна прелест, милейди! — Изглежда се канеше да добави още нещо, но звукът от приближаващи стъпки от дясно отвлече вниманието му. След миг изникнаха двама лакеи, които спряха и се поклониха, щом видяха дамите.

— Е? — попита Тидзъл вече с резкия си тон на иконом.

— Тъкмо бяхме при Негова светлост. Той прецени, че изглеждаме достатъчно добре, за да придружим дамите до двореца — отговори единият от тях, Уотсън, доколкото си спомняше.

Тидзъл също изпитателно ги огледа от глава до пети и реши, че Лусиън е бил прав. Със зелените си ливреи, украсени със златни галони, с напудрените перуки и свежите цветя на реверите, двамата лакеи изглеждаха доста представително.

— А къде е третият? — рязко попита икономът, въпреки че Алис можеше да се закълне, че ъгълчетата на устните му са извити в лека усмивка.

— Струва ми се, че отиде да вземе нещо — отвърна Бърк, вторият лакеи. — Той каза… — Зад гърба му се разнесоха забързани стъпки. — А! Ето го и него.