Сътворението

Анаксагор не би разглеждал, да речем, безкрайно малката песъчинка като съдържаща живот. Но за джайнистите всеки атом е жива монада. Някои монади се съединяват помежду си и се издигат нагоре в цикъла на живота, от пясъка и водата през растителното и животинското царство до онези висши същества, които притежават пет сетива — категория, включваща не само хората, но и самите богове. Или пък живите монади се разпадат и слизат надолу в цикъла. Първо изгубват така наречените четири способности за действие, както и четирите сетива. След това постепенно се разпадат на съставните си елементи.

— Но кога и как е започнал този процес на изкачване и слизане? — попитах аз, като се боях, че ще получа отговора, който получих.

— Няма нито начало, нито край. Предопределени сме да преминаваме от стъпало на стъпало, нагоре и надолу, както е било винаги и винаги ще бъде, докато завърши този цикъл на света, за да започне отново. Между другото аз съм последният Прекосяващ реката в този цикъл. Сега всички ние започваме да слизаме.

— Дори и ти?

— Каквото важи за всички неща, важи и за мен. Но аз съм Прекосяващият. Аз поне успях да направя чиста като диамант монадата, която вдъхва живота на моето същество.

Изглежда, че монадата прилича на кристал, който помътнява, потъмнява или се оцветява в един от шестте кармични — или предопределени от съдбата — цветове. Ако съзнателно убиеш някого, монадата ти почернява. Ако убиеш неволно, става тъмносиня и така нататък. Но ако точно спазваш всички правила на ордена, ще се пречистиш, макар че няма да станеш Прекосяващ. Трябва да си се родил за това.

Категоричността, с която говореше Махавира, произтичаше от една древна религия, на чиито догми той се бе доверил така изцяло, че не можеше да възприеме нищо друго. Когато отбелязах, че взаимодействието между живата монада и помрачаващите я цветове донякъде прилича на борбата между Премъдрия господ и Ариман, той ми отвърна с любезна усмивка:

— Във всяка религия, независимо колко неразвита е тя, често има борба между олицетворението на доброто и злото. Но младите религии са далеч от абсолютната истина. Те не могат да възприемат края на човешката личност. Винаги настояват, че има някаква глинена пещера или дом на предците, където индивидът може да продължи да съществува завинаги. Това са, бих казал, детински представи. Не е ли ясно, че което не е започнало, не може да свърши? Не е ли ясно, че което се изкачва, трябва да слезе? Не е ли ясно, че няма друг изход? Освен да завършиш цикъла, както съм направил аз, като се слееш с цялата вселена.

— Как си постигнал това? — попитах го любезно и с известно любопитство.

— Усамотих се за дванадесет години. Живеех без дрехи, хранех се рядко, бях целомъдрен. Естествено, селяните ме биеха и замеряха с камъни. Но понеже знаех, че тялото е нечисто, преходно — котва, която задържа ферибота по средата на реката, — не обръщах внимание на нуждите му, докато постепенно моята жива монада се пречисти и накрая стана бистра. Сега съм напълно неуязвим, тъй че не мога да се родя отново — дори като цар или бог, — нещо, от което човек трябва да се страхува, защото този вид величие е помрачило не един кристал.