Сътворението
- Автор: Видал Гор
- Год: 1989
- Язык: болгарский
- Переводчик: Незабравка Михайлова
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Сътворението». Краткое содержание книги:
Седнах на нещо като дървен трон с чадър. После водачът заговори на животното и пътешествието започна. За първи път се движех толкова високо над земята, затова дълго не посмях да погледна надолу към калната улица, където голяма тълпа от хора се бе стекла да види посланика от далечния запад.
До неотдавна името на Персия бе непознато в Гангска-та равнина. Но тъй като в разрастващото се царство Ма-гадха няма добри университети, младежите отиват да учат или във Варанаси, или в Таксила. Естествено, предпочитат Таксила пред Варанаси, защото е по-далече, а на младите хора винаги им се иска да са на колкото е възможно по-голямо разстояние от дома си. По този причина младите магадханци не само научават за могъществото на Персия, но и се запознават с перси от Двадесетата сат-рапия.
Царският наместник на Варанаси ни прие в двореца си. Беше тъмен като дравид, макар че принадлежеше към арийската каста на воините. Щом се приближих, той ниско ми се поклони. Докато произнасяше обичайната реч, забелязах, че трепери като върбов клон на вятъра. Личеше, че е уплашен до смърт, от което изпитах дълбоко задоволство. Нека се страхуват от Дарий, помислих си, и от неговия посланик.
Щом свърших с любезностите, царският наместник се обърна и посочи висок блед мъж с тюрбан от златен плат, под който се подаваше боядисана в зелено брада.
— Господарю посланик, това е нашият многоуважаван гост Варшакара, главен дворцов управител на царя на Магадха.
Варшакара се запъти към мен с тромава камилска походка. Застанахме лице в лице и се поздравихме тържествено по индийски обичай. Това включва многобройни кимания с глава и стискане на ръце — на собствените си ръце. Няма физически контакт.
— Цар Бимбисара очаква с нетърпение посланика на цар Дарий. — Варшакара имаше удивително тънък глас за ръста си. — Царят е в Раджагриха и се надява, че ще може да те приеме там преди края на дъждовете.
— Посланикът на Великия цар също с нетърпение очаква срещата с цар Бимбисара.
По това време вече можех да водя церемониални разговори без преводач. Към края на мисията си в Индия не друг, а аз учех Карака на дворцовия език.
В началото винаги наричах Дарий „Великия цар“. Но когато придворните на Бимбисара започнаха да използуват тази титла за Бимбисара, към името на Дарий прибавях „Цар на царете“. Не можаха да ми отвърнат с нищо равностойно.
— Какво щастливо съвпадение — каза дворцовият управител, като подръпваше зелената си брада, — че сме във Варанаси по едно и също време. Горещо желая и се надявам, че ще можем да пътуваме заедно до Раджагриха.
— Това ще ни достави радост — отговорих аз, като се обърнах към царския наместник, за да го включа в разговора. Но той бе втренчил обезумял поглед във Варшакара. Очевидно не аз, а магадханецът беше всял такъв ужас у него и антуража му.
Този факт възбуди любопитството ми, затова пренебрегнах протокола и попитах:
— Какво води дворцовия управител във Варанаси? Варшакара се усмихна и показа яркочервените си зъби — последствие от навика му постоянно да дъвче бетел[1].
[1] Вид пълзящ храст, индийски пипер (малайски). — Б. пр.
— Във Варанаси съм, за да бъда близо до жребеца. В момента той е в Еленовия парк извън града. И на него, като на нас, не му харесват дъждовете. Но скоро ще продължи свещения си път и ако влезе във Варанаси…
Варшакара не довърши изречението си. Вместо това ми показа всичките си яркочервени зъби. През това време тъмното лице на царския наместник бе придобило цвета на пепел в отдавна угаснал огън.
— Чий кон — попитах аз — е в Еленовия парк? И защо пътят му е свещен?
— Поне веднъж в своето царуване истински великият цар извършва жертвоприношението на коня.
Не ми хареса думата „велик“ в онзи смисъл, който й придаваше дворцовият управител, но не казах нищо. Щях да имам достатъчно време да му дам да разбере, че греши. В мислите си виждах как високо над цяла Индия се издига орелът на Дарий, мокър от дъжда.
— Вкарват жребеца във водата с метла. После четириоко куче трябва да бъде пребито до смърт от син на блудница. Като арийски жрец ти сигурно разбираш значението на това.
Придадох си важен вид, но не разбирах нищо.
— После водата понася тялото на кучето под корема на коня, а след това на юг, където живеят мъртвите. По-късно пускат жребеца да броди на воля. Ако влезе в друга страна, народът на тази страна трябва или да приеме върховната власт на нашия цар, или да се бие за свободата си. Естествено, ако хванат коня, съдбата на нашия цар ще бъде сериозно… помрачена. Както виждаш, жертвоприношението на коня е не само най-древният ни обред, но и най-славният.