Лунната светлина ти отива [calibre 1.27.0]

Откъде да започна? — запита се Маги, усещайки как я обзема чувството на безпомощност. Щеше да й отнеме часове да прегледа всичко и макар че бе влязла само преди броени минути, вече изгаряше от нетърпение да си тръгне.

Въздъхна дълбоко и се пребори с желанието си да побегне — смъкна чантата с апаратурата от рамото си и я остави на пода. Затвори неохотно вратата на склада, като се надяваше светлината да не проникне в коридора и да бъде забелязана през закритите с пердета прозорци в дъното му.

Всичките тези дрехи би трябвало да са достатъчна преграда, така че нищо да не може да се види през прозорците в стаята, каза си тя. И все пак усещаше, че трепери, докато вървеше предпазливо през голямата стая. Устата й беше пресъхнала. Всеки нерв в тялото й сякаш вибрираше и я караше да се махне от това място.

Вляво имаше подвижна стълба. Сигурно служеше, за да се стигне до най-горните рафтове, предположи тя. Изглеждаше стара и тежка и би означавало да изгуби още повече време, ако трябваше да я мъкне от място на място. Реши да започне търсенето от рафтовете точно зад стълбата и после да продължи нататък. Когато се изкачи и погледна надолу, видя, че на капаците на всички кутии бяха залепени спретнати етикети. Поне Ърл е надписал всичко, каза си тя, и за първи път изпита искрица надежда, че процесът на търсене нямаше да е толкова труден, колкото се боеше.

Въпреки това, кутиите като че ли не следваха някакъв определен ред. Цяла секция рафтове бе изпълнена с кутии с надписи: „Посмъртни маски“; други бяха с етикети: „Жалейни одежди“, „Ливреи“, „Барабани“, „Свещници“, „Медни цимбали“, „Ритуални рисунки“ и така нататък — но никакви звънчета.

Безнадеждно е, помисли си Маги. Никога няма да ги намеря. Беше преместила стълбата само два пъти, а часовникът й показваше, че беше стояла тук повече от половин час.

Отново премести стълбата, проклинайки стържещия й звук по пода. Започна да се качва, но когато сложи крак на третото стъпало, погледът й попадна върху дълбок кашон, сместен между два други, почти скрит от тях.

Беше надписан: „Звънчета/погребани живи“!

Хвана кашона, започна да го дърпа и най-сетне го измъкна. Едва не загуби равновесие, когато го извади, после слезе от стълбата и го остави на пода. С шеметна бързина коленичи до него и дръпна капака.

Хвърли настрана предпазното пликче и разкри първото метално звънче, загърнато плътно в найлон — покритие, което му придаваше измамен блясък. Пръстите й зашариха нетърпеливо сред пликчетата, докато не се увери, че в кашона нямаше нищо повече.

Намери само шест звънчета, еднакви с откритите от нея.

Етикетът от опаковката беше все още в кашона: „12 викториански звънчета, изработени по поръчка на мистър Ърл Бейтмън“ — пишеше на него.

Дванадесет — а сега само шест.

Ще ги снимам, както и етикета, а после мога да се махам оттук, помисли си Маги. Изведнъж почти отчаяно й се прииска да се намира в безопасност далеч от това място, навън, с доказателството, че Ърл Бейтмън несъмнено е лъжец, а може би дори и убиец.