Злокобен танц
- Автор: Кинг Стивен Эдвин
- Язык: болгарский
- Переводчик: Деница Минчева
- Жанр: Историческая проза
Электронная книга - «Злокобен танц». Краткое содержание книги:
Дори най-лошите хорър филми понякога постигат един-два успешни момента на това ниво. С Денис Ечисън, един добър писател в нашия жанр, наскоро си побъбрихме по телефона за една сцена от „Нападението на гигантските паяци“, където героинята се кани да пие сутрешния си витаминен коктейл, без да знае, че един доста едър паяк се е вмъкнал в блендера й тъкмо преди тя да го пусне. Вкусотия. В безкрайно забравимия филм „Гърчене“ има една-единствена незабравима сцена (за всички нас, двеста души, които сме гледали филма) когато героинята, която се къпе, вдига поглед, за да провери защо водата от душа е спряла и вижда, че слушалката на душа е задръстена с провиснали пълзящи гадинки. В „Суспирия“ на Дарио Ардженто няколко ученички са подложени на истински дъжд от червеи, при това докато се хранят. Това няма нищо общо със сюжета на филма, но е относително интересно по своя си отвратителен начин. В „Маниак“, режисиран от Уилям Лъстиг, чиято предишна работа е в областта на еротиката, има един изумителен момент, когато откаченият убиец (Джо Спинел) внимателно скалпира една от жертвите си. При това камерата не взема никакво отношение — тя просто се взира като някакво мъртво наблюдаващо око, което прави сцената почти невъзможна за гледане.
Както вече споменах, добрите хорър филми понякога функционират най-ефективно на онова „виж-ми-сдъвканата-храна“ ниво — примитивно, детинско ниво. Аз го наричам фактора гадост, известен още като фактор „Леле майко, това беше адски гнусно!“. Това е моментът, в който мненията на повечето либерални критици и реакционистки критици относно хорър филмите се разминават (вижте например разликата между рецензията за „Зората на мъртвите“ в списание Маккол, написана от Лин Минтън — която май си излезе още след втората ролка на филма — и водещата статия в арт секцията на вестник Бостънски Фенкис за същия филм). Точно като пънк рока, добрите постижения на хорър филмите в областта на погнусата намират своята артистична страна в детинските прояви на анархия — онзи момент в „Знамението“, когато фотографът е обезглавен от падащото стъкло е доста особен тип изкуство, така че не можем да виним критиците, задето по-лесно реагират на съвсем неправдоподобното превъплъщение на Джейн Фонда като Лилиан Хелмън в „Джулия“, отколкото на нещо такова.
Погнусата обаче е изкуство и е важно да го разберем добре. Възможно е в някоя сцена да се лее кръв и публиката да си остане незаинтересувана. Ако от друга страна зрителите са започнали да харесват и разбират — или просто да оценяват — героите на екрана сякаш са истински хора, ако се е получила някаква артистична връзка, тогава публиката не може да остане безучастна, когато се лее кръвта. Аз например не помня случай след прожекция на „Бони и Клайд“ на Артър Пен или „Дивата банда“ на Сам Пекинпа, публиката на излизане от салона да не изглежда сякаш някой ги е халосал по главата с талпа. Но пък на излизане от други филми на Пекинпа — като „Донеси ми главата на Алфредо Гарсия“, „Железен кръст“ и др. — хората може и да се прозяват. Онази жизненоважна връзка така и не се е осъществила.
Всичко това е чудесно — никой не оспорва качествата на „Бони и Клайд“ като изкуство, но нека се върнем за момент към онази сцена с пасирания паяк в „Нападението на гигантските паяци“. Тя въобще не минава за изкуство по смисъла на създаване на връзка с героите. Повярвайте ми, на нас изобщо не ни пука за жената, която изпива паяка (нито пък за някой друг в този филм), но все пак налице е онзи стряскащ момент, когато търсещите пръсти на филмовия творец откриват слабото място в нашата защита, стрелват се навътре и се впиват в уязвимото място на нашата психика. Ние се отъждествяваме с жената, която, без да знае, изпива паяка на ниво, което няма нищо общо с нея самата, а е чисто човешко. Отъждествяваме се с нея като с човек, попаднал в кофти ситуация — с други думи погнусата служи като последен отчаян стимул за идентифициране с героите, когато обичайните и по-благородни методи не сработват. Когато тя си изпива коктейла, ние потръпваме и утвърждаваме своята човечност102.
102
По този повод може да бъда упрекнат, че определението ми за хорър изкуство е твърде широко — че просто включвам всичко. Това изобщо не е вярно — филми като „Училищно клане“ и „Кървави касапи“ не въздействат на съвсем никакви нива. Ако пък очертаните от мен граници ви се струват твърде широки, това никак не е хубаво. Аз не съм сноб и, ако вие сте, това си е ваша работа. В моя занаят обаче, ако решиш, че такива неща като обикновения салам са под достойнството ти, значи е време да си търсиш друга професия. — Б.авт.