Престол и щурм
- Автор: Бардуго Лей
- Серия: Гриша #2
- Год: 101
- Язык: болгарский
- Переводчик: Анелия Янева
- Жанр: Фэнтези
Электронная книга - «Престол и щурм». Краткое содержание книги:
Прозях се и протегнах схванатите си крайници. Единственото, което ме застрашаваше тук, бе някоя претрупана с книги лавица да ми се стовари на главата, но се чувствах прекалено уморена, за да споря с него.
– Няма да се повтори – казах.
– Какво е това? – попита Толя и се наведе да огледа по-добре книгата в скута ми. Толкова беше огромен – все едно някой мечок се присъедини към моите научни занимания.
– И аз не съм много сигурна. Видях я в библиотечния регистър при книгите за Илия, затова я взех, но нищо не мога да схвана.
– Това е списък със заглавия.
– Нима го разбираш? – попитах изненадана.
– Църквата ни отгледа – отвърна той, преглеждайки бегло страницата.
Намръщих се. Много деца бяха отгледани в благотворителни заведения към църквата, но това не ги правеше грамотни за литургическия равкански.
– Какво пише?
Той прокара пръст по буквите под името на Илия. Огромните му ръчища бяха покрити с белези. Изпод ръкава на ризата му от грубо платно се подаваше крайчецът на татуировка.
– Не е кой знае колко – отвърна. – Свети Илия Възлюбения, Свети Илия Съвършения. Обаче има изредени и имената на няколко града, където е правил чудеса.
Цялата се превърнах в слух.
– Може би това е подходящо място, откъдето да започнем.
– Трябва да се поразтърсиш из параклиса. Във вестиария[15] също има няколко книги.
Минавах често покрай царския параклис, но никога не бях влизала вътре.
За мен той беше владението на Аппарат и даже когато свещеника вече го нямаше, пак не ме теглеше натам.
– Как изглежда отвътре?
Толя сви огромните си рамене.
– Като всеки параклис.
– Толя – казах, пришпорена от внезапно любопитство, – мислил ли си някога да се присъединиш към Втора армия?
Въпросът ми, изглежда, го засегна.
– Не съм се родил, за да служа на Тъмнейший.
Тъкмо се канех да го попитам за какво точно е роден, когато той тупна с пръст върху страницата.
– Мога да ти преведа това, ако искаш. – После се ухили. – Или просто ще накарам Тамар да го направи.
– Добре – казах. – Благодаря ти.
Той склони глава. Това беше обикновен жест, но той все още стоеше на колене до мен и нещо в позата му ме накара да потръпна.
Имах чувството, че очаква нещо. Протегнах колебливо ръка и я сложих на рамото му. В мига, когато пръстите ми го докоснаха, той издиша задържания дотогава въздух. Прозвуча ми почти като благодарствена въздишка.
Останахме така за миг смълчани в ореола на светлината от лампите. После той се изправи и отново се поклони.
– Ще чакам пред вратата – каза и потъна в мрака.
МАЛ СЕ ЗАВЪРНА от лова на следващата сутрин. Нямах търпение да му разкажа всичко – какво съм научила от Давид, плановете за ново „Колибри“, странната случка с Толя.
– Той наистина си е странен – съгласи се Мал. – Но няма да навреди, ако все пак се поразровиш из параклиса.
Решихме да отидем заедно. По пътя дотам го накарах да ми разкаже за лова.
– Повечето време прекарахме в игра на карти и пиене на квас. Някакъв херцог така се беше наквасил, че цамбурна в реката. Едва не се удави.
Слугите му го измъкнаха за ботушите, но той постоянно се връщаше обратно и все ломотеше, че това бил най-добрият начин за лов на пъстърва.
– Толкова ужасно ли беше? – разсмях се.
– Не, всичко останало си беше в реда на нещата. – Той подритна едно камъче по пътеката. – На теб също щеше да ти е интересно.
– Защо ли не ми се вярва, че щях да се забавлявам.
– Един от царските следотърсачи се кълнеше, че силата ти е измамна.
– И как тогава ми се получава?
– Според него има някаква сложна система от огледала и макари в комбинация с хипноза. Съвсем се обърках от обясненията му.
Изкисках се.
– Не е чак толкова забавно, Алина. Щом се напият, някои от благородниците стават много откровени. Според тях всички Гриша трябва да бъдат арестувани и екзекутирани.
– Вси светии! – задъхах се.
– Просто са изплашени.
– Това не ги извинява – сопнах се, усещайки как в мен се надига гняв. – Ние сме равканци също като тях. Изглежда, са забравили за всичко, което Втора армия е направила за тях.
Мал помирително вдигна ръце.
– Не съм казал, че мисля като тях.
Изпъшках и си изкарах яда на един съвсем невинен клон.
– Знам.
– Все пак си мисля, че донякъде ги спечелих на наша страна.
– И как успя?
– На тях им хареса, че си служила в Първа армия и че си спасила живота на царския син.
Вдигнах въпросително вежди.
– Да, но защото той рискува живота си, за да ни спаси.
– Е, да кажем, че представих фактите малко по-свободно.
– Това на Николай определено ще му хареса. Има ли още?