Повелителката на дима

— Ти ли отрови храната на ерцхерцога? — пита я той.

— Не — отвръща тя, гласът й звучи сънлив и далечен, сякаш е от другата страна на стъклена стена. — Аз отрових виното.

Сред насъбралите се, дори и сред моите Сенки, се понася шепот на недоволство. Та нали и аз бях пила от виното, всички бяха пили.

— С какво? — пита отново крал Етристо.

Очите на момичето се стрелкат из залата, преди отново да се спрат на крал Етристо в опит да се фокусират.

— С отрова — казва тя, но звучи объркана. — Не зная каква точно, каквато ми дадоха.

— Кой ти я даде? — пита крал Етристо.

Тя преглъща. Серумът на истината прави краката й нестабилни и тя се накланя ту на едната страна, ту на другата, а стражът я крепи.

— Императорът — отвръща тя. — Императорът я изпрати и плати.

Отново се понася недоволен шепот, но този път аз съм вцепенена. Не съм очаквала нещо друго, но когато чух потвърждението, имах усещането, че залата е останала без въздух. Почти не чувам думите й след това.

— Той няма да спре — гласът й звучи съзаклятнически. — Той няма да спре, докато тя не умре. — Вдига окованите си ръце и ме посочва.

Подът под мен се затваря и едва не падам от стола, но ръката на Артемизия е върху рамото ми и ми дава опора.

Момичето се олюлява още по-силно на краката си и стражата се мъчи да я удържи. Главата й клюмва ту на едната страна, ту на другата.

Крал Етристо поглежда към Колтания.

— Това нормално ли е? — пита я той.

Колтания е объркана. Тя пристъпва към момичето и насила го хваща за брадичката и разтваря челюстите му. Думите, които мърмори под носа си, не са сред онези, които мога да преведа, макар да съм сигурна, че са заклинания.

— Езикът й е черен. Изплюй! — нарежда й тя рязко.

Девойката премигва объркано, преди да изпълни каквото й е казано и да се изплюе на пода. Слюнката е катраненочерна, но има и нещо друго там. Колтания прикляква, докосва изплютото и размазва част от него между пръстите си. Доближава го до очите си.

— Парченца стъкло — казва Колтания, избърсвайки плюнката в подгъва на роклята си. После поглежда към крал Етристо. — Отрова, трябва да я е държала в устата си още преди да я арестувате. Дали й са я да я погълне, ако я разпитват — обяснява тя.

Тогава защо тя я взе току-що? Защо не я погълна веднага, щом стражите я арестуваха? Преди да продължа този ред на мисли, гласът на крал Етристо пронизва въздуха с паническия си вик.

— Какво чакате? Спасете я!

Колтания поглежда момичето и поклаща тъжно глава.

— Не мога. Умряла е в мига, в който е счупила капсулата. Няма лек срещу тази смърт. Останал й е само миг и той няма да е светъл за нея. Няма какво да се направи, освен да я оставим да си отиде.

Черна пяна започва да бълва от устата на момичето и то се отпуска в ръцете на стражата. Тялото й се разтърсва от гърчове. Бих искала да я попитам защо го е направила, дали само заради парите, или е имало също и друга, зла умисъл. Иска ми се да разбера каква нова игра е подхванал императорът от трона си отвъд океана. Ала животът вече напуска очите й и аз нямам сили да гледам как още един човек умира. Отправям безмълвна молитва към боговете и ставам. Моите съветници ме последват без колебание. На излизане от залата гласът на крал Етристо ме спира.