Законът за трите отрицания

В паузите между тези пристъпи на „това“ (Валерий не можеше да измисли подходящ термин и се задоволяваше с местоимението) Лариса беше прелестно палаво котенце, влюбено в живописта и в процеса на създаване на картини, но абсолютно неприспособено към живота и без никаква представа как се решават най-прости житейски и битови проблеми. Тя беше неземно същество в пълния смисъл на думата — въздушно, нежно, чисто и много, много отдалечено от реалността. Крехка, с леко мургава кожа, извънредно тъничка талия и малки гърди, Лариса приличаше на стъклена статуетка, от която можеш само внимателно да избърсваш прахта със специална пухкава метличка, но в никакъв случай не бива да я вземаш и да я местиш. Самият Валерий — широкоплещест, набит, с могъщи ръчища, виждаше себе си до своята съпруга ако не като слон, поне като мечок. Тя е толкова нежна, толкова беззащитна, толкова млада и толкова талантлива! И кой ще я защити, подкрепи и изведе в големия свят, ако не той, преуспелият и богат собственик на известна в цяла Москва и далеч извън пределите й консултантска фирма — Валерий Ритер. Двайсет и пет годишната Лариса беше с осем години по-млада от мъжа си и му изглеждаше като същинско дете, на което трябва да се помага и което не бива да бъде наказвано.

Майка му сервира вечерята в трапезарията, подреди приборите и донесе от кухнята порцелановия супник с чихиртма — грузинска супа от овнешко. Валерий разбра, че тя е освободила домашната помощничка Рима още щом поведението на снаха й е започнало да изглежда съмнително. Нина Максимовна винаги постъпваше така. У нея бяха необикновено силно развити взелите се незнайно откъде господарски маниери, които не позволяваха да смята помощничката за член на семейството. Рима е слугиня, нисша категория. Само това липсваше — тя да научи, че младата жена на господаря е наркоманка! В очите на прислугата господарите трябва да бъдат божества, същества висша категория, които живеят в кула от слонова кост. Те, тоест господарите, трябва да имат неразбираеми за прислугата, сложни и възвишени проблеми, далеч не такива, с каквито се сблъсква всеки обикновен човек.

Лариса, както винаги по време на „това“, отказа да вечеря — под въздействието на таблетките тя напълно губеше апетита си.

— Лерочка, ще ида да поприказвам по телефона, а? Нали не се сърдиш?

— Разбира се, върви.

Втората особеност на „това“ беше настъпващата на вълни необикновена словоохотливост, редуваща се с периоди на сънена мълчаливост. Лариса можеше с часове да бърбори по телефона с приятелките си за какви ли не глупости и също с часове мълчаливо и неподвижно да седи на пода в кабинета на Валерии, подпряла глава на коленете му, и да дреме, докато той работеше, преглеждаше книжата си, нахвърляше схеми, обсъждаше по телефона служебни въпроси.

В момента очевидно Лариса беше в период на общителност и излетя в другата стая да бъбри по телефона.

— Валерий, докога ще продължава това? — попита майка му, седнала срещу него край овалната маса за хранене. — Лариса се нуждае от лечение, а ти нищо не предприемаш.