Законът за трите отрицания

— Как са я убили? — прекъсна го Настя.

— Два удара с нож, и двата в областта на белите дробове.

— Тоест отзад? — уточни тя.

— Така излиза. Чанта при убитата не е намерена, така че може да се говори за убийство с цел обир. А щом чантата я няма, значи няма и никакви документи. Схващаш ли проблема?

— Има си хас да не схващам — позасмя се Настя. — Но щом в пет часа ти вече беше в дома й, явно доста бързо сте установили самоличността й.

— Е, не толкова бързо, колкото би ни се искало — взе да скромничи Селуянов, — но ти ме хвали, че никой друг няма да ме похвали, а добрата дума… нали знаеш. Но все пак ми обясни, Аска, защо мъжете и жените са устроени толкова различно, а? Ето, вземи един средностатистически мъж: поне шест джоба — два на панталоните, още четири — на сакото или якето, и във всеки джоб има по нещо полезно. Докато изтръскаш всичко от един мъж, ще капнеш! И винаги има шанс, ако са му взели парите, поне паспортът или някое документче да е останало у него. А вие, тоест дамите? Напъхвате всичко в една чанта, всичките яйца — в едва кошница, грабне ви някой чантата — и край, оставате голи и боси, без пари, без документи, без бележници, без визитки, без ключове, без телефон. Иди после, че установявай самоличността ма такава дама.

— Ти ще философстваш ли, или ще говориш по същество? — попита през смях Настя, като отнесе мислено думите на Коля към себе си и разбра, че ако някой й отнеме чантата, определено ще остане, както се изрази той, гола и боса. Колкото и джобове да имаше по дрехите й, те постоянно бяха празни.

— Че за какво ми е да си говоря с теб по същество! — изломоти Селуянов. — Сякаш си нямам с кого да говоря за случая в службата. И после, каква полза да говоря с теб, нали не работим заедно. Дошъл съм просто да си побъбрим, защото Валюшка е в командировка и вкъщи не ме чака никой. Хем и да попитам за тази кинезиология, може пък ти да знаеш що е то. И в речника гледах, и в Големия енциклопедичен — няма и това е.

— Ами ти откъде я взе?

— От покойната Галина Василевна, царство й небесно. На визитката й пише точно това: психотерапевт, кинезиолог. Заедно с нея в апартамента живее неин роднина, нещо като племенник, но много далечен — е, и той не знае със сигурност с какво се е занимавала леля му. Клиентите идвали у тях. Затваряше се, казва, с тях в стаята за по два, че и за по три часа и нищо не се чуваше.

— А той значи е подслушвал?

— Сигурно. Да беше го видяла този племенник! Маймуняк. На двайсет и три години, не иска да работи, не иска да учи, нищо не иска, освен да пие водка и да се радва на удоволствията от живота. Инак е от Псков, доколкото разбрах, изпратили са го при леля му да го превъзпитава. Тоест, дошъл е уж с цел да получи някаква професия и да си намери работа, защото в родния му град работа лесно не се намира. Но всъщност е живял на лелиния си гръб и пет пари не е давал, а щом тя не го е пъдела да си ходи у дома, значи е разбирала, че са го изпратили в Москва не заради работата и професията, а именно за да му повлияе тя за добро с помощта на тази нейна психотерапия.