Законът за трите отрицания

Нина Ритер — младата и трета поред съпруга на прочутия художник Станислав Ритер, имаше висше педагогическо образование и възможност да не работи. И едното, и другото тя посвети на възпитанието на сина си — Валерии, винаги бе до него и стана неговият първи приятел и помощник. Между съпрузите се простираше пропаст от цели трийсет години, между майката и сина тези години бяха само двайсет и в тяхното семейство никога не бе имало трима. Двама и един — така бяха разпределени силите. От едната страна — светският, високомерен, прочут и глезен от властите баща, от другата — младата съпруга и малкото синче.

— Валерий… — И в това обръщение тя отново изразяваше изцяло себе си, никога не наричаше сина си с разни умалителни като „Валерочка“, да не говорим пък за омразното му „Лерочка“. — … искам да си поговорим за сестра ти. Какво ще кажеш? Може би си уморен? Тогава ще поговорим утре.

Това също беше в характера на Нина Максимовна: никога не подхващаше сериозни разговори, преди да се поинтересува има ли синът й настроение да обсъжда дадения проблем.

— Не, защо утре? — Валерий попи устните си с колосаната салфетка и стана от масата. — Ще поговорим сега. Да идем в кабинета. Трябва спешно да се обадя на няколко места.

— Върви — усмихна се Нина Максимовна, — а аз ще разтребя масата. Обади се където трябва и се върни.

Добре гледаните ръце на майка му с грижливо направен маникюр запърхаха над масата, прибирайки съдовете. Нина прекрасно умееше да прави всичко сама и от младини беше великолепна кулинарка, но откак се помнеше Валерий, в дома им винаги бе имало домашна помощница. Той дори не беше си задавал въпроса: защо, щом мама умее всичко, още повече щом не работи и има предостатъчно свободно време. Домашна помощница имаше, защото имаше — и толкоз. Така трябваше. Така беше прието.

Валерий влезе в кабинета и видя картина, с която отдавна бе свикнал: Лара спеше, седнала на пода, с ръце и глава, положени на мекото диванче. До нея на земята се търкаляше телефонната слушалка. Жена му обичаше да си бъбри не в спалнята, а именно в неговия кабинет, който самата тя бе декорирала и подредила веднага след сватбата. „Вложила съм тук толкова душа — казваше Лариса, — че за мен твоят кабинет сега е най-уютното кътче в целия апартамент. Спалнята е прекалено интимно място за разговори с приятелки, да вися с телефона в хола е префърцунено, а в кабинета е точното място за това. Тук сякаш се връщам към себе си“. Валерий не разбираше напълно защо жена му смята за префърцунено бъбренето с приятелки в хола, но като цяло приемаше обяснението и нямаше нищо против. Щом й харесва в неговия кабинет — моля, да си бъбри, ако ще, с часове, стига да е щастлива.