Бунтът на кралицата [bg]

— Какво си намислила? — попита моята сестра-възпитаничка, скъсявайки разстоянието между нас. — Учителят Картие докара ли те вече до безсилие?

— Не. Мисля, че този път е обратното. — Изправих се и взех книгите в едната си ръка, а другата обвих около тази на Ориана. Тръгнахме редом една до друга; Ориана — дребничка и деликатна в сравнение с моя висок ръст и дълги крака. Трябваше да забавя ход, за да мога да вървя редом с нея. — Как се справяш с последните ти картини?

Тя изсумтя и ми отправи иронична усмивка, докато отскубваше роза от един храст.

— Справям се някак, предполагам.

— Избра ли кои да изложиш в деня на слънцестоенето?

— Всъщност, да. — Започна да ми разказва кои картини е избрала да покаже на покровителите, а аз я гледах как нервно въртеше розата между пръстите си.

— Не се тревожи — казах и я накарах да спрем, за да се погледнем лице в лице. В далечината се разнесе тътен от гръмотевица, въздухът се пропи от мириса на дъжд. — Картините ти са прелестни. И вече го виждам.

— Виждаш какво? — Ориана внимателно втъкна розата зад ухото ми.

— Покровителите ще се бият за теб. Ще донесеш най-висока цена.

— Глупости! Не притежавам чара на Абри, красотата на Сибил, милия и сладък характер на Мерей, нито остър ум като теб и Сири.

— Но твоето изкуство създава прозорец към друга реалност — казах и й се усмихнах. — Това е истинска дарба; да помагаш на другите да видят света по различен начин.

— Откога стана поетеса, приятелко?

Засмях се, но трясък от гръмотевица погълна звука. Веднага щом викът на бурята утихна, Ориана каза:

— И така, трябва да ти призная нещо. — Задърпа ме обратно по пътеката, когато започнаха да падат първите капки дъжд, и аз я последвах, озадачена, защото Ориана беше единствената възпитаничка, която никога не нарушаваше правилата.

— И… — подтикнах я.

— Знаех, че си в градините и дойдох да те помоля нещо. Нали помниш как рисувах портрети на другите момичета? Искам да си спомням всяка от вас, когато следващата седмица пътищата ни се разделят? — Ориана хвърли поглед към мен; очите й с цвят на кехлибар проблясваха в очакване.

Опитах се да възпра стона си:

— Ори, не мога да седя неподвижно толкова дълго.

— Абри се справи. А знаеш, че тя е постоянно в движение. И кого изобщо заблуждаваш с това, че не можеш да седиш неподвижно толкова дълго? По цял ден четеш книга след книга със Сири и учителя Картие!

Усмихнах се насила. В продължение на цяла година тя ме бе молила да ме нарисува, а аз просто бях прекалено заета с учението си, не разполагах със свободно време за портрет. Сутрин имах часове при Картие със Сири, следобедът обикновено се състоеше от частен урок с учителя, защото все още срещах затруднения да овладея всичко, както би трябвало. И докато аз търпях скучни и изморителни лекции и гледах как слънчевата светлина се топи по пода, моите сестри-възпитанички се наслаждаваха на свободни следобеди; толкова дни бях слушала как смехът и веселието им изпълват цялата къща, докато аз напрягах безполезно паметта си под зоркия поглед на Картие.