Бунтът на кралицата [bg]

— Земните пчели са много досадни днес — казах и дискретно хвърлих поглед през рамо, за да проследя как Франсоа бърза надолу по чакълената пътека към конюшните. Познавах правилата на Магналия. Знаех, че не биваше да завързваме романтични отношения, докато се обучавахме. Или, по-точно, да ни хванеха, че имахме такива. Беше глупаво от моя страна да пренасям писмата на Сибил и Франсоа.

Погледнах напред и открих, че Картие ме наблюдаваше.

— Как се справяш с валенианските династии? — Направи ми знак да се приближа до масата.

— Много добре, учителю — казах и заех обичайното си място.

— Да започнем с изреждане на родословието на Дома Рено след първородния син — поиска Картие, като седна на стола срещу моя.

— Дома Рено? — Светците да са ми на помощ, разбира се, че щеше да ми зададе въпрос за обширното кралско родословие, чието запомняне беше жива мъка.

— Това е родословието на нашия крал — напомни той с онзи свой невъзмутим поглед. Бях виждала това изражение върху лицето му много пъти, както и моите сестри-възпитанички; те до една се оплакваха от Картие. Той беше най-красивият от ариалите на Магналия, преподавател по науки, беше и най-строгият. Моята сестра-възпитаничка Ориана твърдеше, че в гърдите му имаше камък. И беше нарисувала негова карикатура, изобразявайки го като човек, изникващ от скала.

— Бриена. — Името ми се търкулна плавно от езика му, докато щракаше нетърпеливо с пръсти.

— Простете ми, учителю. — Опитах се да извикам в паметта си началото на кралския род, но всичко, за което можех да мисля, беше писмото от дядо ми. Защо се беше забавил толкова?

— Разбираш, че науките са най-взискателната част от областите на познанието. — Картие проговори, след като мълчанието ми се беше проточило твърде дълго.

Срещнах погледа му и се зачудих дали се опитваше тактично да намекне, че не притежавах душевната сила за това. Някои сутрини самата аз си мислех същото.

През първата си година в Магналия бях изучавала областта на изобразителното изкуство. Нямах художнически наклонности, а пропилях и следващата година в занимания с музика. Пеенето ми беше под всякаква критика, а под пръстите ми инструментите звучаха като изтезавани животни. През третата си година бях пробвала драмата, докато не открих, че сценичната ми треска беше непреодолима. Така че четвъртата ми година беше посветена на духовитостта; година, изпълнена с ужасно безпокойство, за която се опитвах да не си спомням. След това, когато бях на четиринайсет, застанах пред Картие и го помолих да ме приеме като своя възпитаничка, да ме превърне в магистър на науките за трите години, които ми оставаха в Магналия.

Въпреки това знаех, както и другите ариали, които ме обучаваха, че бях тук заради нещо, което дядо беше казал преди седем години. Не заслужавах да бъда тук. Нямах такива талант и способности като другите пет възпитанички, които обичах като родни сестри. Но навярно точно затова го исках още повече. Стремях се да докажа, че влечението не се получаваше само от естествена дарба, както смятаха някои хора, а можеше да бъде спечелено от всеки, бил той обикновен човек или благородник, дори и да не притежаваше вродено умение.