Непокорна кръв [bg]

Кейт леко се изсмя.

— Е, какво бих могла да искам при това положение?

Усмивката на Григар се изопна.

— Лесно е да се разказват отвратителни истории.

— Да не искаш да кажеш, че съм лъжец?

— Хей. — Конал се усмихна на двамата мъже. — Вече е късно. Сега не е времето за такъв разговор.

— Крайно време е за него — изръмжа пияният. — Килревин е бандит и главорез.

— И не е по-лош, отколкото е бил винаги — сви рамене Конал, прекарвайки ръка по червената си, превързана с лента коса, за да я разпусне. — Той държи ламирите в залива отвъд границите, нали? Искаш ли ти да вършиш тази мръсна работа?

— Стига вече! — каза Ленора, и хладният й спокоен глас беше достатъчен, за да ги накара да млъкнат. — Ти беше прав първия път, Ку Хорах: сега не му е времето. Реил! Каррик! Брок! Мислех, че ще ни посвирите, но сигурно сте твърде пияни?

Това беше предизвикателство, което те не можеха да пренебрегнат, така че празният разговор за главорези и ламири отстъпи пред цигулката и дайрето. Не танцувах с Орах, макар че обичах яростния ритъм. Изчаквах своя собствен момент, когато танцьорите ще се уморят и музикантите ще успокоят темпото.

Първия път, когато пях — мисля, че бях на десет — го направих най-вече заради проклетото ми чувство за непълноценност. За щастие обичаят изискваше всички да млъкнат и да слушат певеца, така че не се притеснявах. Оказа се, че мога да пея напълно прилично. Нямах приятен или чист глас — тогава той още не се беше разчупил, въпреки че вече в него имаше нещо грапаво, сурово и диво, — но по някаква причина кланът го хареса. От тази първа нощ и първите няколко ноти те ме оставиха да пея. След това не казаха нищо, но аз знаех от замаяните им погледи и напрегнатите им стойки, че докато пея, те са очаровани от мен.

В нощта, в която Кейт и майка ми дойдоха в крепостта, беше същото. Когато самотният лък изтръгна протяжен тъжен звук от самотната цигулка, аз вдигнах глава в тъмния си ъгъл и запях. И веднага всички млъкнаха и ме заслушаха.

Не се нуждаех от централна сцена; не се нуждаех от аплодисментите им. Облегнат небрежно в ъгъла си, с прибрани ръце, аз пеех тъжна и гневна военна траурна песен. Орах облегна брадичка на юмруците си и заслуша, омаяна. Григар ме гледаше безмълвно. Конал се усмихваше, прегърнал своята червенокоска. Когато приключих песента си, се отблъснах от стената и отново пристъпих към Орах, без да чакам одобрението, което никога нямаше да получа. И наистина, разговорите се възобновиха почти моментално. Но аз ги бях омагьосал за няколко дълги минути и бях страшно развълнуван заради това, а и пеенето ми беше вдигнало настроението. Винаги ми действаше така. Знаех, че няма да спя добре.