Непокорна кръв [bg]

— Няма да е необходимо — усмихна се Лилит. — Ще е достатъчно да повлияем на няколко ключови личности.

— Пфу! Ще се нуждаеш от абсолютно единодушие сред Ший — каза Григар сухо. — А кога за последно си чула за такова нещо?

— Тя няма да получи единодушие, и то с основание. — Ленора наплюнчи пръстите си и се зае да гаси свещите, а гарванът кацна на китката й. — Ако толкова много искаш да бъдеш обичана от простосмъртните, да ти се подчиняват и да те уважават, защо не отидеш там, Кейт? Опитай за известно време. Виж как ще се справиш.

— Не мога да направя това, Ленора, както ти много добре знаеш. — В тона на Кейт се усещаше гняв и обида.

— Ето защо имаш нуждата да разрушиш Воала, скъпа — усмихна се самодоволно Ленора. — Нали?

— А ти какво? Предпочиташ да изчакаш, докато изчезне? Когато няма да имаме алтернатива? Унищожим ли го сега, ще можем да ги управляваме. Но ако Воалът продължи да съществува, дори като проядено от молци старо покривало, влиянието ни ще намалее безкрайно. А ти, Ку Хорах, ти си млад и силен и няма защо да си толкова нервен. Ние си взаимодействаме с онези от другия свят откакто ни има.

— И винаги е имало къде да избягаме, когато те са ни виждали ясно, виждали са какво представляваме, когато страхът им от нас е нараствал. Когато са се опитвали да ни заличат. — Влажните пръсти на Ленора изсъскаха върху поредния пламък; той изчезна и сивите сенки по краищата на полезрението ми се сгъстиха. — При твоя начин, Кейт, няма да има къде да избягаме. Ку Хорах е прав. Това ще е краят на нашата раса и ти го знаеш.

— Какъв драматизъм, Ленора! Не бих предложила подобно нещо, ако смятах, че ще ни навреди.

— На теб няма да ти навреди. Нали?

Кейт се изпъна.

— Защо бих искала да унищожа собствения си народ?

Ленора сви рамене.

— Защото си отегчена?

Ако след това двете си бяха разменили някакви мисловни реплики, аз нямаше как да знам. Не разбирах тази работа с Воала и ужасно ми се искаше да питам Конал, но ме беше страх да сваля щита си, за да не ме разпознаят. Всичко, което исках в момента, беше ужасната тишина да престане, последните огънчета да угаснат и нощта да захладнее, и всички те да си отидат, за да мога да си отида и аз.

Най-накрая Кейт кимна:

— Много добре. Не мога да променя мнението ви, нали?

— Не — каза Ленора.

— Приемам това. Налага се, нали? — Кейт се изправи и се протегна сънено. — Не мога да унищожа Воала без теб, Ленора. Е, добре. Все още мисля, че беше добра идея. Но може би малко изпреварила времето си.

— Няма да й дойде времето, скъпа.

Кейт се разсмя от сърце.

— Лека нощ, Ленора.