Непокорна кръв [bg]

Така че положих всички усилия да спра да усещам Воала. И си държах устата затворена за умението си. Нямаше нужда никой да знае. Изглежда, не можех да премина през него и да видя другия свят. Не можех да го разкъсам или да го поправя. Можех да го усещам — и това беше всичко. Определено не можех да му навредя. Воалът нямаше свой живот, него просто го имаше, и винаги щеше да го има. Съществуването без него беше немислимо.

Но онази нощ, когато Кейт обяви, че той умира, Конал беше единственият, който изглеждаше шокиран. Това беше странно.

— Така ли? Нямах си никаква представа, Кейт. — В гласа на Ленора се промъкна сарказъм. — Има ли причина за това?

Конал я прекъсна с треперещ глас:

— Какво значи „на края на живота си“?

Ленора махна презрително с ръка.

— Остават му векове, скъпи. Не се измъчвай.

— Векове! — започна той, после се обърна ужасено към Григар. — Векове — това не е достатъчно!

— Е, разбира се, че не е — каза майка му раздразнено.

Григар наблюдаваше Конал много съсредоточено, според мен отчасти, за да не се отклонява погледът му към Лилит.

— Майка ти ще намери начин да подсили Воала, Ку Хорах. Всеки друг изход е немислим.

— Немислим? Смъртта на цял един свят? Това е твърде меко казано, a-mh ’athair.

Конал ги изгледа изпитателно.

— Може би трябва да помислим върху това?

— Нали баща ти ти каза, скъпи. Вече мисля.

Начинът, по който Ленора се отнасяше към Конал като към малко дете, ме жегна може би повече, отколкото него.

— Освен това — намеси се Кейт спокойно — има и трети начин.

Григар я погледна с подозрение.

— Тоест? — опита Ленора.

Кейт направи ефектна пауза, дарявайки с усмивката си всеки от тях.

— Можем да се отървем от него.

Тишината беше толкова пълна, толкова потискаща, че се боях да си поема дъх. В този момент осъзнавах единствено колко топла е нощта. Свещите и факлите дори не потрепваха. Някаква нощна птица нададе крясък отвъд стените на крепостта и гарванът вирна глава, заслушан.

Кейт продължи да се усмихва по нейния прям, невинен начин. Конал беше пребледнял. Ленора и Лилит гледаха към Кейт, но двете имаха удивително различни изражения.

Накрая Григар избухна в кратък смях.

— Стига глупости, Кейт.

Усмивката на кралицата се скри като луната зад облак. Дишането й се учести, очите й станаха студени, но тя не отговори.

— И защо да го направим, Кейт? — Ленора се обърна да сипе чаша уиски и я подаде на Конал. Видът му подсказваше, че има нужда от него.