Децата на Метусела [bg]

— Хм… виж какво, Мери, защо не се омъжиш отново? Ще народиш още няколко ревльовци. Така ще бъдеш твърде заета, за да се страхуваш.

— Какво? На моята възраст? Ти сериозно ли говориш, Лазар!

— Нищо й няма на възрастта ти. Ти си по-млада от мен. Тя се взря в него за миг.

— Лазар, да не би да ми предлагаш договор? Ако е така, бих искала да бъдеш по-ясен.

Устата му зина и той се задави.

— Хей, чакай малко! По-спокойно! Говорих съвсем общи неща… Аз, аз не съм домошар. Всеки път, когато се женех, на жена ми й омръзваше да ме гледа след няколко години съвместен живот. Исках да кажа, че ти си хубава жена и все някой мъж би трябвало…

Тя го прекъсна. Навеждайки се напред, сложи пръст върху устните му, като се усмихваше дяволито.

— Не исках да те плаша, братовчеде. Или всъщност, може би точно това целях — мъжете стават много смешни, когато си помислят, че всеки момент могат да попаднат в капана.

— Така е, съгласен съм — каза той мрачно.

— Забрави за това, скъпи. Да говорим за нещо друго! Според теб, на какъв план ще се спрат?

— На събирането довечера ли?

— Да.

— На никакъв, естествено. Доникъде няма да стигнат. Мери, комитетът е единствената позната форма на живот със сто стомаха и нито един мозък. Но сега някой, който има мозък в главата си, ще ги поизплаши да приемат неговия план. Само дето не знам какъв ще бъде той.

— Добре, ти какъв план за действие подкрепяш?

— Аз ли? Защо аз и защо да го подкрепям? Никакъв. Мери ако има нещо, на което се научих през последните няколко века, то е следното: тези неща са преходни, идват и отминават. Войни и депресии, пророци и събрания… всичкото отминава. Умението е да останеш жив, да оцелееш колкото се може по-дълго.