Денят след утре
- Автор: Фолсъм Алън
- Язык: болгарский
- Переводчик: Любен Николов
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Денят след утре». Краткое содержание книги:
След процеса му се полагаха два дни за лични дела и после връщане в Лондон. Но Маквей се изхитри да обедини наведнъж всички възможни зъболекарски процедури и превърна двата дни в две седмици, прекарани главно на терена за голф недалече от стадион „Роз боул“, където въпреки гъстия смог топлите слънчеви лъчи съществено подпомогнаха неговите разсъждения върху убийствата между два удара със стика.
Засега изглеждаше, че единствената обща черта между жертвите, единствената свързваща нишка, е хирургичното отстраняване на главите. Това подсказваше още от пръв поглед личността на извършителя — хирург или човек с хирургическа дарба и достъп до необходимите инструменти.
Оттук нататък не съвпадаше нито една подробност. Три от жертвите бяха изоставени на местопрестъплението. Останалите четирима бяха убити другаде, а после изхвърлени — в три от случаите край някое шосе, а четвъртия — в Килския залив. Въпреки дългите си години в отдел „Убийства“ Маквей не помнеше по-странно и загадъчно престъпление.
Най-сетне той прибра стиковете, завърна се в лондонската мъгла изтощен от дългия полет и едва бе положил глава върху онова, което в хотела минаваше за възглавница, когато телефонът иззвъня и Нобъл го уведоми, че вече освен с трупове разполагат и с глава.
Сега в Лондон бе три и петнайсет след полунощ. Седнал с два пръста уиски пред неудобното писалище в тясната хотелска стая, Маквей водеше едновременен разговор с Нобъл и капитан Каду по телефонната линия на Интерпол от Лион.
Каду, енергичен широкоплещест мъжага, който сякаш нямаше друга работа, освен да засуква огромните си мустаци, в момента четеше факса от предварителния доклад на младия патолог Майкълс. Между другото там бе посочено точното място, където главата бе отделена от трупа. И то напълно съвпадаше с обезглавяването на останалите седем тела.
— Знаем, Каду — уморено каза Маквей. — Но това не стига, за да твърдим категорично, че между убийствата има връзка.
— Възрастта съвпада.
— Пак не е достатъчно.
— Маквей, не мога да не се съглася с капитан Каду — учтиво заяви Нобъл, сякаш разговаряха по време на следобедния чай.
При тази мисъл Маквей неволно погледна часовника си. Вече нямаше представа дали е ден или нощ.
— Ако не е връзка, дявол да го вземе, то поне имаме работа с такова съвпадение, че не можем да си затваряме очите — довърши Нобъл.
— Е, добре… — промърмори Маквей и изрече мисълта, която го бе мъчила през цялата вечер. — Да се чуди човек що за смахнат тип сме подгонили.
От Интерпол и Скотланд ярд реагираха мигновено.
— Смяташ ли, че е един и същ човек? — изрекоха двамата в хор.
— Не знам. Да… Да, смятам, че е един и същ.
Като се извини с умората от пътуването и помоли да довършат по-късно, Маквей остави слушалката. Би могъл да попита какво мислят, но не го стори. В края на краищата, те го бяха помолили за помощ. Пък и ако смятаха, че греши, нямаше да си траят. Засега всичко беше в сферата на догадките.
Той взе чашата и надникна през прозореца. Отсреща имаше друг, по-малък хотел. Повечето прозорци бяха тъмни, но на четвъртия етаж мъждукаше светлинка. Навярно някой четеше, или бе задремал с книга в ръка, или пък просто бе забравил да загаси на излизане и още не се бе прибрал. А може би в стаята лежеше труп, който чака да бъде открит на сутринта. Това й е лошото на детективската професия — почти навсякъде се разкриват безкрайни възможности за догадки. Рано или късно у полицая се развива някакъв вторичен усет за нещата, чувство за онова, което е ставало в стаята преди него или което може да намери на влизане, що за човек е бил там и с какво се е занимавал.
Но около отрязаната глава нямаше стая с мъждукаща светлинка. Ако имаха късмет, щяха да стигнат и дотам. До стаята, която да ги насочи към друга стая и най-сетне към мястото, където е убиецът. Само че първо трябваше да установят личността на жертвата.
Маквей допи уискито, избърса очи и погледна бележката, която бе надраскал преди час и вече бе привел в изпълнение. ГЛАВА-ХУДОЖНИК-СКИЦА-ВЕСТНИЦИ-САМОЛИЧНОСТ.
6.
В пет часа сутринта парижките улици бяха пусти. Метрото се отваряше в пет и половина, тъй че за пристигане в пекарната Анри Канарак разчиташе на счетоводителката Анес Демблон. И тя добросъвестно спираше своя старичък бял ситроен пред жилищния блок всяка сутрин в пет без петнайсет. А Мишел Канарак гледаше всяка сутрин от прозореца на спалнята как нейният мъж излиза на тротоара, качва се в ситроена и потегля с Анес. После се загръщаше с пеньоара и отиваше пак да си легне, но мислите за Анри и Анес не й даваха да заспи. Анес беше стара мома на четирийсет и девет години, очилата счетоводителка, лишена от какъвто и да било чар. Нима Анри откриваше в нея нещо, което да липсва на Мишел? Та Мишел беше много по-млада, имаше сто пъти по-хубаво лице и безупречна фигура, а колкото до секса, Анри получаваше повече от достатъчно — нали тъкмо затова най-сетне бе успяла да забременее.