Денят след утре
- Автор: Фолсъм Алън
- Язык: болгарский
- Переводчик: Любен Николов
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Денят след утре». Краткое содержание книги:
До вечерта не дойде нито едно обаждане.
В Париж една друга рисунка имаше малко повече късмет. Срещу скромния подкуп от сто франка Жан Пакар успя да размърда паметта на един от келнерите, които бяха предотвратили схватката между Пол Озбърн и Анри Канарак в кафене „Стела“.
Дребничкият келнер с изящни ръце и женствени маниери бе видял Канарак преди месец, докато работеше в друго кафене, затворено няколко дни по-късно поради пожар. Също като в „Стела“, Канарак бе дошъл сам, бе поръчал чаша еспресо и бе изпушил една цигара, преглеждайки вестника. Времето съвпадаше — около пет следобед. Кафенето се наричаше „Льо боа“ и бе разположено на булевард Мажента, между Източната гара и Площада на републиката. Правата линия от „Стела“ до „Льо боа“ минаваше край няколко станции на метрото. И тъй като непознатият не приличаше на човек, който се вози с такси, можеше да се предположи, че е пристигнал с кола или пеш. Впрочем, едва ли бе вероятно да търси място за паркиране в най-натовареното време, само за да изпие чаша кафе. Простата логика подсказваше, че е дошъл пеш.
Също като Озбърн, келнерът споменаваше за набола „вечерна брада“. Това съвпадаше с описанието за външност и поведение на трудов човек, водейки към правдоподобното предположение, че се е прибирал след работа. А щом бе постъпил два пъти по един и същ начин, навярно имаше навика да спира попътно за кратка почивка.
На Пакар му оставаше само да обиколи заведенията в района между двете кафенета. Ако не постигнеше успех, щеше да продължи в кръг, докато открие трето кафене, където някой да разпознае скицата на Пол Озбърн. Всеки път щеше да показва служебната си карта и да обяснява, че става дума за изчезнал човек, търсен от неговите близки.
На четвъртия опит Пакар откри жена, която разпозна грубоватата рисунка. Беше касиерка в едно бистро на улица Люсиен, близо до булевард Мажента. Твърдеше, че вече трета година човекът наминавал от време на време.
— А случайно да знаете как му е името, мадам?
Жената го изгледа подозрително.
— Нали казахте, че разследвате по молба на роднини, как тъй не знаете името му?
— О, ако днес ви се представи с една фамилия, утре може да е съвсем друга.
— Значи престъпник?
— Болен е…
— Извинявайте. Не, не го познавам.
— А да знаете къде работи?
— Не. Мога само да кажа, че по сакото му има някакъв фин прашец. Запомнила съм, защото вечно си отупва раменете. Като нервен тик.
— Строителните фирми отпаднаха, тъй като строителите по принцип нямат навика да ходят на работа със спортни костюми. А още по-малко да работят с тях.
Малко след седем вечерта Жан Пакар и Пол Озбърн седяха в сенчестия ъгъл на хотелския бар. Пакар бе обещал да се обади след два дни. Първите резултати идваха предсрочно.
— Изглежда, че нашият човек работи на място, където върху сваленото му сако се събира прах. След проучване на фирмите в радиус от километър и половина, което е дори прекалено за разходка в края на работния ден, можем да стесним кръга на професиите: козметика, склад за химикали или пекарна.
Жан Пакар говореше тихо. Информацията му бе кратка и ясна. Но Озбърн го слушаше като насън. Само преди седмица беше в Женева и се тревожеше за доклада пред Световния конгрес на хирурзите. А сега, седем дни по-късно, седеше в полумрачен парижки бар и чуваше потвърждение, че човекът е жив. Че крачи по улиците на Париж. Че живее тук, работи тук, диша тук. Че наистина е видял лицето му. Кожата, която бе докоснал, животът, който бе усетил под пръстите си, докато се мъчеше да го удуши — всичко това беше истина.
— Утре по същото време ще мога да ви представя име и адрес — довърши Пакар.
— Добре — чу Озбърн собствения си глас. — Много добре.
Преди да стане от масата, Жан Пакар го изгледа за миг. Не беше негова работа да пита Озбърн какво ще прави с информацията, след като я получи. Но и преди бе виждал същия поглед в очите на други хора. Унесен, тревожен и решителен. Изобщо не се съмняваше, че човекът, когото не след дълго щеше да предаде на този американец отсреща, скоро ще срещне смъртта.
Когато се върна в стаята, Озбърн смъкна дрехите и повторно влезе под душа. Мъчеше се да не мисли за утре. Щом научеше името на човека, щом узнаеше кой е и къде живее, щеше да обсъди останалото. Как да го разпита и как да го убие след това. В момента подобни мисли биха били прекалено болезнени и тежки. С тях идваха спомените за всичко мрачно и ужасяващо в неговия живот. Раздяла, гняв, вина, ярост, загуба и самота. Боязън от всяка обич — заради страха, че могат да му я отнемат.