Денят след утре
- Автор: Фолсъм Алън
- Язык: болгарский
- Переводчик: Любен Николов
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Денят след утре». Краткое содержание книги:
Маквей се почеса зад ухото и заби поглед в тротоара.
— Кани се да те пита за времето на смъртта — сухо подхвърли Йън Нобъл на Майкълс.
Старши инспектор Нобъл беше петдесетгодишен, женен, с две дъщери и четири внучета. Късо подстриганата прошарена коса, квадратната челюст и стройната фигура му придаваха вид на военен от старата школа — нещо съвсем нормално за един бивш полковник от армейското разузнаване, завършил Кралската военна академия в Сандхърст през 1965 година.
— Трудно е да се каже — промърмори Майкълс.
— Опитайте — настоя Маквей, без да изпуска Майкълс от погледа на сивозелените си очи. Държеше да получи отговор. Би се задоволил дори с правдоподобни догадки.
— Кръвта е съвсем малко, почти липсва. Сам виждате, трудно можем да преценим времето на съсирване. Бих казал, че главата е лежала на това място доста дълго, защото температурата й почти съвпада с тази на околната среда.
— Няма ли вкочаняване?
Майкълс го изгледа втренчено.
— Не, сър. Изглежда, че няма. Както знаете, вкочаняването обикновено настъпва пет-шест часа след смъртта, като започва от долната част на трупа, обхваща я към дванайсетия час и завършва около осемнайсетия.
— Само че не разполагаме с целия труп — каза Маквей.
— Така е, сър. Не разполагаме.
Въпреки цялата си преданост към служебния дълг Майкълс започваше да съжалява, че не си бе останал у дома, предоставяйки на някой друг удоволствието да общува с този застаряващ и сприхав американски детектив, който сякаш знаеше отговора на всеки въпрос още преди да го е задал.
— Маквей — обади се Нобъл с безизразна физиономия, — нека изчакаме резултатите от лабораторията, а междувременно да пуснем горкия доктор да си довърши сватбената нощ.
— Какво? — слиса се Маквей. — Това да не би да ви е първата брачна нощ?
— Беше — мрачно уточни Майкълс.
— И за какъв дявол вдигнахте слушалката? Ако не ви бяха намерили, щяха да пратят някой друг. — Маквей бе не просто изумен, а дълбоко потресен. — Какво рече жена ви?
— Не е за цитиране.
— Радвам се да чуя, че поне един в семейството има глава на раменете.
— Сър! Знаете, че това ми е работата.
Маквей се постара да прикрие усмивката си. От младия патолог щеше да излезе или отличен професионалист, или смачкан чиновник. Кое от двете — само бъдещето можеше да покаже.
— Ако сте свършили, какво да правя с главата? — рязко запита Майкълс. — Досега не съм работил с лондонската полиция, още по-малко пък с Интерпол.
Маквей сви рамене и погледна Нобъл.
— И аз мога да кажа същото. Не съм работил нито с лондонската полиция, нито пък с Интерпол. Какво правите с главите по тия места?
Ставаше прекалено късно и Нобъл не бе в настроение да се шегува.
— Каквото правим с труповете или парчетата от тях, Маквей. Слагаме етикет, прибираме ги в найлонов плик и ги държим в хладилник.
— Чудесно.
Маквей отново сви рамене. Стигаше му толкова за тази вечер. Призори полицаите щяха да тръгнат от къща на къща, за да разпитат всички, които биха могли да забележат нещо необичайно около кофата за смет в часовете преди откриването на главата. След ден, най-много два, щяха да получат лабораторните данни за тъканите и космите. С помощта на антрополози щяха да установят точната възраст на жертвата.
Като оставиха на доктор Майкълс грижата да надпише етикет и да прибере главата в личната си камера в моргата с изрични указания да не бъде отваряна без присъствието на старши инспектор Нобъл или детектив Маквей, двамата полицаи напуснаха уличката. Нобъл се отправи към своята наскоро ремонтирана четириетажна къща в Челси; Маквей пое към стаичката си в един малък, но удобен хотел на Хаф муун стрийт срещу Грийн парк в квартал Мейфеър.
5.
Бяха го кръстили Уилям Патрик Кавън Маквей в католическата църква „Дева Мария“ на Леи роуд в Рочестър, щат Ню Йорк през един мразовит февруарски ден на 1928 година. През детството и юношеството в енорийското училище „Кардинал Манинг“ и гимназията „Дон Боско“ всички го знаеха като Пади Маквей, първороден син на кварталния сержант Мърфи Маквей. Но от деня, в който двайсет и девет годишният полицай разкри загадката на „мъчителя от хълма“ в Лос Анджелис, всички започнаха да го наричат само Маквей — и началството, и колегите, и пресата, и даже жена му.